Пръстите му бяха ловки и странно нежни. Започна да маха коприните една по една, много грижливо, а Дани седеше неподвижно и тихо, и го гледаше в очите. Когато оголи малките й гърди, тя не можа да устои. Извърна очи и се покри с ръце.
— Не — каза Дрого. Нежно, но решително издърпа ръцете й от гърдите, после вдигна лицето й, за да я накара да го погледне, и повтори: — Не.
— Не — отекна гласът й след неговия.
Тогава той я изправи и я привлече към себе си, за да махне и последната коприна. Нощният въздух смрази голата й кожа. Тя потрепери и ръцете и краката й настръхнаха. Плашеше я това, което идва, но не се случи нищо. Хал Дрого седна скръстил нозе и я загледа, изпивайки тялото й с очи.
После започна да я докосва. Отначало съвсем лекичко, след това — по-силно. Тя усещаше свирепата сила в ръцете му, но той не я нарани. Държеше ръката й в шепата си и галеше пръстите й, един по един. Прокара нежно длан по крака й. Погали лицето й, проследи извивката на ушите й, пръстът му пробяга нежно по устата й. Сложи двете си ръце на косата й и започна да я реши с пръстите си. Обърна я и заразтрива раменете й, прокара опакото на пръста си по гръбнака й.
Сякаш бяха изминали часове, преди ръцете му най-сетне да се спрат на гърдите й. Той загали меката кожа отдолу, докато тя не пламна. Пръстите му закръжиха около връхчетата им, защипаха ги между палец и показалец, след това започнаха да ги дърпат, отначало леко, после — все по-настоятелно, докато накрая те не се втвърдиха и не започнаха да я болят.
Тогава той спря и я придърпа в скута си. Дани беше пламнала и останала без дъх, сърцето й пърхаше в гърдите. Той обхвана с огромните си шепи лицето й и се вгледа в очите й.
— Не?
И тя разбра, че е въпрос.
Хвана ръката му и я премести долу, към влагата между бедрата си.
— Да — прошепна тя и пъхна пръста му в себе си.
ЕДАРД
Призивът дойде в часа преди зората, когато светът е вцепенен и сив.
Алин грубо го отърси от сънищата и Нед се запрепъва в предутринния мраз, все още зашеметен от съня. Завари коня си вече оседлан, а краля — вече яхнал своя. Робърт беше с дебели кафяви ръкавици и тежко кожено наметало с качулка, която покриваше ушите му и с нищо не можеше да се сравни, освен с мечок, седнал на кон.
— Живо, Старк! — ревна той. — Живо, живо! Чакат ни държавни дела.
— Не се съмнявам — въздъхна Нед. — Заповядайте вътре, ваша милост. — Алин вдигна процепа на палатката.
— Не. Не, не и не! — отвърна Робърт. Устата му бълваше облак пара при всяка дума. — Станът е пълен с уши. Освен това искам да пояздя, да я вкуся тази ваша страна.
Нед забеляза, че сир Борос и сир Мерин чакат зад него с дузина телохранители. Нищо не му оставаше, освен да изтрие съня от очите си, да се облече и да се метне на седлото.
Робърт наложи скоростта, като пришпори огромния си черен дестриер и Нед препусна в галоп до него, мъчейки се да не изостава. Подвикна му някакъв въпрос, но вятърът издуха думите му и кралят не чу въпроса, след което Нед продължи мълчаливо. Скоро оставиха кралския път и поеха през хълмистата равнина, потънала в сива мъгла. Охраната бе изостанала и не можеше да ги чуе, но Робърт не забави ход.
Когато превалиха ниския рид и кралят най-сетне дръпна юздите, утрото изгряваше. Бяха вече на няколко мили южно от главната група. Робърт бе зачервен и възбуден. Нед спря до него.
— Богове — изруга той с гърлен смях, — колко е добре да се махнеш и да препуснеш така, както един мъж трябва да язди! Заклевам се, Нед, това тътрене може да влуди човек. — Робърт Баратеон не беше от най-търпеливите. — Оная проклета къща на колела, как скърца и стене само, катери се по всяко камъче по пътя все едно че е планина… Обещавам ти, ако това окаяно нещо счупи още една ос, ще го подпаля, а Церсей да върви пеша!
Нед се засмя.
— С удоволствие ще запаля факлата.
— Добро момче. — Кралят го плесна по рамото. — Да можех просто да ги оставя всичките и ей така да си продължа.
По устните на Нед пробяга усмивка.
— Вярвам ви.
— Да, да. Какво ще кажеш, Нед? Само ние двамата. Двама странстващи рицари, хванали кралския път, само с мечовете на бедрата и боговете знаят какво пред нас, и може би по някоя селска щерка или слугиня в крайпътен хан, която да ни стопли леглата вечерта.
— Де да можеше — каза Нед. — Но сега си имаме задължения, повелителю. Към кралството, към децата си. Аз към милейди съпругата ми, вие — към кралицата. Вече не сме момчетата, които бяхме.