— Можете ли да се доверите на Джайм Ланистър?
— Той е близнак на жена ми. Заклет брат на кралската гвардия. Животът, имотът и честта му са свързани с мен.
— Както бяха свързани и с Ерис Таргариен — изтъкна Нед.
— Защо да не му се доверя? Правил е всичко, което съм искал от него. Мечът му помогна да спечеля трона, на който седя.
„Мечът му помогна да се омърси тронът, на който седиш“ — помисли Нед, но не позволи на думите да се изсипят от устните му.
— Той се беше заклел да защити живота на краля със собствения си. След което прободе гърлото на същия крал с меч.
— В името на седемте ада, Нед! Все някой трябваше да убие Ерис! — каза Робърт и дръпна рязко юздите до една от древните гробници. — Ако не беше го сторил Джайм, щеше да остане за теб или за мен.
— Ние не бяхме заклети братя на кралската гвардия — каза Нед. И реши, че е дошъл моментът Робърт да чуе цялата истина. Тук и на място.
— Помните ли Тризъбеца, ваша милост?
— Богове! Как бих могъл да го забравя?
— Регар ви рани — припомни му Нед. — Затова, когато войската на Таргариен побягна, поверихте преследването в мои ръце. Останките от армията на Регар побягнаха към Кралски чертог. Последвахме ги. Ерис се беше скрил в Червената цитадела с няколко хиляди лоялисти. Очаквах да заваря портите залостени.
Робърт поклати нетърпеливо глава.
— Но вместо това завари наши хора, вече превзели града. Какво от това?
— Не наши хора — търпеливо отвърна Нед. — Хората на Ланистър. Над бойниците се вееше лъвът на Ланистър, а не коронованият елен. И бяха завзели града с подлост.
Войната бе бушувала повече от година. Велики и дребни владетели се бяха стекли под знамената на Робърт. Други бяха останали верни на Таргариен. Могъщите Ланистър от Скалата на Кастърли, пазителите на Запада, бяха останали настрана от борбата, пренебрегвайки призива както на бунтовниците, така и на лоялистите. Ерис Таргариен сигурно бе помислил, че боговете са се отзовали на неговите молитви, когато лорд Тивин Ланистър и най-големият му син се бяха появили пред портите на Кралски чертог с армия от дванадесет хиляди тежковъоръжени мъже. Затова лудият крал бе заповядал последния си безумен акт. Отворил бе града за лъвовете пред портата.
— Предателството е монета, добре позната на Таргариените — каза Робърт. Гневът му отново набираше сили. — Ланистър им плати със същото. Заслужаваха си го. Сънищата ми няма да станат неспокойни от това.
— Вие не бяхте там — отвърна Нед с горчивина. Неспокойният сън не му беше непознат. Четиринадесет години бе преживявал самозалъгването си и то все още го изтезаваше нощем. — Нямаше чест в това завоевание.
— Другите да я вземат твоята чест! — прокле Робърт. — Какво ти разбира един Таргариен от чест? Слез в криптата си и питай Лиана за драконовата чест!
— Ти отмъсти за Лиана при Тризъбеца — каза Нед и спря до краля си. „Обещай ми, Нед“, бе прошепнала тя.
— Но това не я върна. — Робърт извърна очи надалече към сивата шир.
— Не съм ти казвал никога какво заварих, когато влязох на коня си в тронната зала същия ден — каза Нед. — Ерис лежеше мъртъв на пода, удавен в собствената си кръв. Неговите драконови черепи гледаха от стените. Хората на Ланистър бяха навсякъде. Джайм още носеше бялото наметало на кралската гвардия върху златната си броня. Още го виждам. Дори мечът му беше позлатен. Седеше на Железния трон, високо над своите рицари, с шлема с лъвската глава. Как блестеше само!
— Това е добре известно — изпъшка с досада Робърт.
— Не бях слязъл от коня. Преминах в тишина през цялата зала между дългите редици драконови черепи. Не знам, но имах чувството че ме следяха. Спрях точно пред трона и го погледнах. Златният меч лежеше положен на коленете му, острието му бе червено от кралската кръв. Моите хора изпълниха залата зад мен. Мъжете на Ланистър се отдръпнаха. Не казах нито дума. Гледах го как седи на трона и чаках. Накрая Ланистър се разсмя и стана. Свали шлема си и ми каза: „Не бой се, Старк. Само го пазех топъл за нашия приятел Робърт. Боя се, че не е много удобен за седене.“
Кралят отметна глава и смехът му стресна ято врани сред високата кафява трева. Те запляскаха диво с криле и се разлетяха във въздуха.
— В името на седемте богове, Нед! Сериозно ли смяташ, че трябва да се съмнявам в Ланистър само защото е поседял няколко мига на трона ми? — И отново се разтресе от смях. — Джайм бе едва на седемнадесет, Нед. Почти момче.