— Момче или мъж, нямаше право да сяда на трона.
— Сигурно е бил уморен — каза Робърт. — Убийството на крале е уморителна работа. Боговете са свидетели, в онази проклета стая няма друго място за сядане. И ти е казал самата истина — този стол е чудовищно неудобен. В много отношения. — Кралят разтърси гривата си. — Е, вече знам за черния грях на Джайм и случаят може да се забрави. Отвратен съм до дъното на душата си от всички тези тайни дрязги и държавни дела, Нед. Страшно досадно. Хайде, да пояздим като мъже, ти го умееше някога. Искам отново да усетя вятъра в косата си. — Той срита коня и препусна надолу по склона.
Нед не го последва веднага. Изчерпал беше думите си и го изпълваше огромна и потискаща безпомощност. Не за пръв път се зачуди какво търси тук и защо е тръгнал. Не беше Джон Арин, да смекчи дивия нрав на краля си и да го поучи на мъдрост. Робърт щеше да прави каквото му хареса, както винаги, и каквото и да кажеше Нед, нямаше да го промени. Мястото му беше в Зимен хребет. Мястото му беше с Кейтлин и нейната мъка. С Бран.
Но човек не винаги може да е там, където му е мястото. Примирен, Едард Старк смуши коня и препусна след краля си.
ТИРИОН
Северът се точеше като вечност.
Тирион Ланистър познаваше картите не по-зле от всеки друг, но двете денонощия по пустата диря, минаваща за „кралски път“, натрапваха горчивия урок, че картата е едно, а самата земя — съвсем друго.
Бяха напуснали Зимен хребет в същия ден с краля, сред цялата суматоха на кралското заминаване. Излязоха сред глъчта на подвикващите мъже и конското цвилене, трополенето на фургоните и стенанията на огромната къща на колела на кралицата, а около тях прехвърчаше ситен сняг. След замъка кралският път тръгваше през заобикалящото го градче. Там знамената, фургоните и колоните рицари и свободни конници завиха на юг, отнасяйки със себе си шумотевицата, а Тирион зави на север с Бенджен Старк и неговия племенник.
След това стана по-студено и много по-тихо.
Западно от пътя се мяркаха кремъчни хълмове — сиви и назъбени, с високи наблюдателници по каменистите била. На изток земята беше по-ниска, теренът се утаяваше до леко нагъната равнина, която се простираше докъдето стига погледът. Над тесните речни корита имаше каменни мостове, а около яките твърдини, градени от дърво и камък — малки ферми. Пътят бе оживен и често минаваха покрай ханове.
Но след три дни път от Зимен хребет полята с фермите отстъпиха пред гъсти гори и кралският път стана пуст. Хълмовете ставаха все по-високи и сурови с всяка измината миля, докато на петия ден не се превърнаха в планини — студени синкавосини гиганти с ръбати стръмнини и сняг по раменете. Когато вятърът задуха от север, от високите върхове като знамена повяха дълги ивици ледени кристали.
Пътят зави на североизток през леса — гора от дъбове, бор и шипка, по-древна и тъмна, отколкото Тирион бе виждал. Бенджен Старк я нарече „Вълчия лес“, и наистина нощите им се оживяваха от вой на далечни глутници, някои — не чак толкова далечни. Вълчището албинос на Джон Сняг наостряше уши към нощния вой, но така и не извисяваше глас да му отвърне. Нещо много тревожещо имаше в това животно, поне според Тирион.
Групата им вече наброяваше осем души, без да се брои вълкът. Тирион бе тръгнал с двама мъже от собствената си охрана, както се полага на един Ланистър. Бенджен Старк водеше само незаконнородения си племенник и коне за Нощния страж, но в края на Вълчия лес пренощуваха зад дървените стени на едно горско укрепление и към тях се присъедини още един черен брат, казваше се Йорен. Този Йорен беше изгърбен и със злобно лице, скрито под брадата му — черна като облеклото, — но изглеждаше корав като стар корен и як като камък. С него тръгнаха и две дрипави селянчета от Пръстите. „Изнасилвачи“, обясни накратко Йорен и изгледа смразяващо поверените му малолетни престъпници. Тирион разбра. За живота на Вала казваха, че е много тежък, но несъмнено беше за предпочитане пред кастрирането.
Петима мъже, три момчета, вълчище и двадесет коня, дадени на Бенджен Старк от майстер Лувин. Групата им несъмнено можеше да предизвика любопитство по кралския път, както и по всеки друг път. Тирион забеляза, че Джон Сняг наблюдава Йорен и двамата му оклюмани спътници с малко непривично за него изражение, притеснително близко до пълното слисване. Йорен беше с гърчави рамене и вонеше на прокиснало, косата и брадата му бяха сплъстени, мазни и пълни с въшки, дрехите му — стари, целите в кръпки и едва ли бяха прани скоро. Двамата му новобранци миришеха още по-лошо и изглеждаха толкова тъпи, колкото бяха противни.