— Татко ни разрешава да изпиваме само по една чаша, и то само на празници — призна тя на принца.
— Моята годеница може да пие толкова, колкото иска — отвърна й Джофри и й допълни чашата.
След като се нахраниха, продължиха по-бавно. Джофри й попя с високия си, приятен и чист глас. Санса беше малко замаяна от виното.
— Дали да не се връщаме вече? — попита го тя.
— Скоро — отвърна Джофри. — Полето на битката е точно пред нас, там, където реката завива. Там, както знаеш, баща ми е убил Регар Таргариен. Цапардосал го е в гърдите. Прас, направо през бронята. — Джофри размаха въображаем чук, за да й покаже точно как е станало. — После чичо ми убил стария Ерис и татко станал крал. Какъв е този шум?
Санса също го чу. Сред дърветата се носеше някакво тропане. Щрак, храс, прас.
— Не знам — вдигна рамене тя. Но се притесни. — Джофри, хайде да се връщаме.
— Искам да видя какво е. — Джофри обърна коня си по посоката на шумовете и Санса нямаше избор, освен да го последва. Шумът се усили и стана по-ясен — тракане на дърво в дърво, и с приближаването им започнаха да чуват и дишане, и някакво пъшкане от време на време.
— Там има някой — каза Санса с тревога. Усети се, че си мисли за Лейди, и съжали, че вълчището не е с нея.
— С мен си в безопасност. — Джофри извади своя Лъвски зъб от ножницата. Съсъкът на стоманата, излизаща от кожата, я изплаши. — Насам — каза той и подкара към една група дървета.
Зад нея, на една полянка над реката се натъкнаха на момче и момиче, които си играеха на рицари. „Мечовете“ им бяха дървени пръчки — като дръжки на дворни метли, а те тичаха през тревата и разгорещено замахнаха един срещу друг. Момчето беше с няколко години по-голямо, с една глава по високо и много по-силно, и сега нападаше. Момичето — кльощаво и облечено в подгизнал от пот кожен костюм, отбиваше и успяваше да посрещне с пръчката си повечето удари на момчето, но не всички. Когато тя се умори да замахва по него, той подхвана пръчката й със своята, изметна я настрани и дървото я удари силно през пръстите. Тя извика и изтърва оръжието си.
Принц Джофри се засмя. Момчето се озърна, ококорило очи и стъписано, и също пусна пръчката си на тревата. Момичето ги изгледа ядосано и засмука ударените кокалчета на пръстите си, за да облекчи болката.
— Аря? — извика невярващо Санса.
— Махайте се! — викна Аря и от очите й закапаха сълзи на яд. — Какво търсите тук? Оставете ни.
Джофри запремества поглед от Аря към Санса и обратно.
— Сестра ти ли е? — Тя кимна и се изчерви. Джофри огледа момчето — неугледен момък с грубовато луничаво лице и гъста рижа коса.
— Ти кой си, момче? — попита с властен тон принцът, без да се съобразява, че другият е с няколко години по-голям.
— Мика — измърмори момчето. Беше познал принца и извърна очи. — Милорд.
— Момчето на касапина — каза Санса.
— Той е мой приятел — заяви рязко Аря. — Оставете го на мира.
— Момче на касапин, което иска да става рицар, така значи? — Джофри скочи от коня си с меча в ръката. — Вдигай си меча, касапче — подвикна принцът със светнали от насмешка очи. — Да те видим колко си добър.
Мика стоеше на мястото си замръзнал от страх.
Джофри пристъпи към него.
— Хайде, вдигай го. Или се биеш само с малки момичета?
— Тя ме помоли, милорд — отвърна Мика. — Тя ме помоли.
От един поглед Санса забеляза червенината по лицето на Аря и разбра, че казва истината, но Джофри не беше в настроение да го слуша. Виното беше размътило ума му.
— Ще си вземеш ли най-после меча?
Мика поклати глава.
— То е само пръчка, милорд. Не е никакъв меч, само пръчка е.
— А ти си само едно касапче, никакъв рицар не си. — Джофри надигна Лъвския зъб и допря острието му в бузата на Мика малко под окото. Момчето на касапина стоеше и трепереше. — Ти знаеш ли, че удряше сестрата на моята дама бе? — Там, където върхът на меча му се притискаше в плътта, разцъфна алена пъпка и по бузата на момчето потече струйка кръв.