— Аз вярвам, че сме определени да водим останалите. Поне що се отнася до мен, съм убедена, че е така. Честно казано, въобще не съм очаквала появата ти. Не можеш ли да проумееш каква отговорна задача ни е поверена?
— От кого, от какво? От Бог ли? Всичките тези години още повече ме убедиха колко е вярна мисълта на Камю: „Ако Бог съществува, то аз го презирам.“
— Можеш да го наричаш както ти харесва — Бог или пък Атман. Спомни си какво пише в Бхагавадгита:
— Ние можем да разкъсаме този мрак — заяви тя внезапно разпалена. — Можем…
— Виж какво, нека за малко да оставим спиритическите сеанси настрана. Защо не довършиш разказа си? Какво си правила през този риплей? Как успя да заснемеш филма си?
— Не беше трудно — повдигна рамене Памела. — Повечето от парите събрах сама. Този път си изкарах училището нормално и кроях планове. Киното ми се стори най-очевидния начин да предам идеите си на широк кръг от хора, а и познавах механизмите на филмовата индустрия благодарение на Дъстин и хората, с които общувах през последния си цикъл. Щом навърших осемнадесет, започнах с някои от инвестициите, за които говореше ти: „Ай Би Ем“ взаимоспомагателните фондове, „Полароид“… Знаеш какво представляваше борсата през шестдесетте, нали? Човек трудно можеше да загуби пари дори и ако купува със затворени очи, а за хора с нашите знания за бъдещето няколко хиляди долара лесно се превръщаха в няколко милиона само за три-четири години. Гордея се със сценария, който написах, но, от друга страна, разполагах с доста години, за да го обмисля добре. След като беше готов, основах продуцентската си къща и оставаше само да наема подходящите хора. Знаех кои са те, кои са силните и слабите им страни. Всичко се получи точно както го бях планирала.
— И сега…
— Сега е време за следващата стъпка. Време е да се промени съзнанието на света и аз съм в състояние да го направя. — Тя се наведе напред и го изгледа настойчиво. — Ние сме в състояние да го направим… ако тръгнеш с мен.
12.
— „… очевиден случай на убийство и самоубийство. Според официалните доклади става въпрос за ритуално масово самоубийство. Телата са разхвърляни из целия лагер, а майките все още стискат децата си. Няколко от жертвите са били застреляни, но голямата част са се самоубили по време на мракобесен ритуал, който няма прецедент в…“64
Джеф се присегна към късовълновия приемник и завъртя копчето, докато не намери някаква станция с джаз. Точно сега не му се слушаше емисията на Би Би Си.
Кафето завря. Той си наля пълна чаша и добави малко ром, за да се сгрее. Снегът, паднал през нощта, сигурно имаше петнадесет сантиметра. Вятърът го навяваше и долната половина от кухненския прозорец бе затрупана. Днес следобед трябваше да го разчисти. Беше време и да отиде до бараката да нацепи малко кедрови пънове, както и да донесе дъбови подпалки от задната стаичка. Но сега не му се правеше нищо, поне не веднага.
А може би просто още не можеше да се отърси от общия потрес, в който всеки път изпадаше светът през седмицата на трагедията в Джоунстаун, макар че до днес вече я бе чувал три пъти. Независимо от причината обаче му се прииска да прекара деня седнал до бумтящата печка с книга в ръка. Беше преполовил втория том на „Животът на съзнанието“ от Хана Аренд, а после възнамеряваше да препрочете „Далечни отблясъци; бурният четиринадесети век“. И двете бяха издадени тази година, но Джеф бе чел труда на Тухман още преди двадесет години през лятото, в което заведе Джуди и децата на пътешествие из Съветска Азия с Транссибирския експрес. Стигаше му само да зърне корицата и в главата му нахлуваха спомените за безкрайните степи, за неизбродимите брезови гори около Новосибирск и за удивеното лице на мъничката Ейприл при вида на стария меден самовар в коридора на вагона им. Кондукторката поддържаше самовара постоянно под пара с помощта на тлеещи буци торф и не спря да предлага чаши с горещ чай през всичките десет хиляди километра, простиращи се между Москва и Хабаровск. Ламаринените подстакани бяха украсени с изображения на космонавти и спътници. В края на пътуването кондукторката дори подари два от тях на Ейприл за спомен. Джеф си спомни осиновената си дъщеря, свила се пред камината на къщата им в Атланта със същия подстакан в ръка и с чаша горещо мляко в него. Беше само седмица преди да умре…
64
Става въпрос за масовото самоубийство, извършено на 18.XI.1978 г. от членове на сектата „Хората от храма“ в лагера им в Джоунстаун, Гвиана. 914 мъже, жени и деца поглъщат примесена с цианкалий лимонада по нареждане на преподобния Джим Джоунс. — Б.пр.