— Тогава имах съдружник, който не беше като нас, а просто приятел от училище, та заедно с него успяхме да съберем сто двадесет и пет.
— Хиляди ли?
Джеф кимна и Маккауан подсвирна от учудване.
— Вие рано-рано сте ударили джакпота — забеляза Стюарт. — Аз успях да свъртя само някъде около двеста долара, а дори и заради тях жена ми едва не ме напусна по-рано. Но когато върнах двадесет хиляди не си и помисли да мърда.
После продължих по същия път, но залагах само на големите събития, на очевидните удари — боеве за титлата в свръхтежка категория, на мача за суперкупата, на президентски избори, въобще на неща, изходът от които дори и заклет пияница като мен не би могъл да сбърка. Спрях пиенето, и то завинаги. Оттогава досега не съм опитвал нищо по-силно от бира.
Преместихме се в голяма къща в Алдъруд Манър, община Снохомиш, северно от Сиатъл. Купихме си хубава яхта, която държахме в залива Шилшол и през лятото обикаляхме с нея крайбрежието. Стигали сме дори и до Виктория в Британска Колумбия74. И точно по това време започнах да получавам посланията им.
— Чии… — въпросът на Джеф увисна във въздуха.
Маккауан се наклони към тях и снижи глас:
— На антарейците, на онези, които правят всичко това.
— И как… се свързаха те с вас? — попита несигурно Памела.
— В началото чрез телевизията. Обикновено се появяваха по време на новините. По този начин разбрах, че всичко е постановка.
Безпокойството на Джеф непрекъснато растеше.
— Кое по-точно е постановка?
— Всичко, всеки един репортаж от новините. А на антарейците театърът им харесваше толкова много, че не спираха да го повтарят отново и отново.
— И какво толкова харесваха? — намръщи се Памела.
— Кръвопролитията, престрелките, убийствата, всичко. Виетнам; Ричард Спек, който накълца онези медицински сестри в Чикаго; случаят с Менсън75; Джоунстаун… и терористите. Господи, щях да забравя терористите, от тях наистина им става най-гот: летището „Лод“, всичките атентати на ИРА, камионът-бомба в щабквартирата на морската пехота в Бейрут и тъй нататък. Просто не могат да се наситят.
Джеф и Памела бързешката се спогледаха и си кимнаха.
— Защо? — попита Джеф. — Защо на извънземните толкова много им харесва насилието на нашата планета?
— Защото те самите са слаби и си го признават. Въпреки цялата им мощ, въпреки властта им над пространство и време те са слаби!
Стюарт стовари кокалестото си юмруче върху масата и чинийките и чашките се разтракаха. Майк, мускулестият му пазач, се извърна и вдигна въпросително вежди, но Джеф му направи знак, че всичко е наред, и той отново се надвеси над пъзела си.
— Те са постигнали безсмъртие — продължи възбудено Маккауан, — но са изгубили подтикващите към убийства гени, така че на тяхната планета вече няма войни и убийства. Но животинските им инстинкти все още настояват за своето, поне подсъзнателно. И точно тук идва нашият ред.
Ние сме тяхното развлечение, също като телевизията или киното. Тази част от двадесети век пък е най-интересната, най-богатата на безразборно кръвопролитие, ето защо антарейците продължават да я повтарят отново и отново. Единствените хора обаче, на които този факт е известен, са изпълнителите на сцената, тези, които възпроизвеждат, с една дума — ние. Сигурен съм например, че Менсън е един от нас — чета го в погледа му, а и антарейците са ми го казвали. Лий Харви Осуалд също е от нашите, както и Нелсън Бенет, когато онзи път пръв се добра до Кенеди. Нямате си и представа колко сме много.
Когато заговори отново, Джеф се опита гласът му да прозвучи колкото се може по-спокойно:
— Да, но какво ще кажете тогава за мен, за вас, за Памела — каза той, като се стараеше да събуди някакви останки на разум у събеседника им. — Ние не сме извършвали такива ужасни неща, защо в такъв случай повтаряме или възпроизвеждаме живота си?
— О, за мен не се тревожете, аз съм направил каквото е по силите ми, за да ги умилостивя — заяви гордо Маккауан. — Никой не може да ме обвини по тая част.
Джеф внезапно се почувства зле и му се отщя да зададе следващия въпрос, който се натрапваше от само себе си:
— … Вие и преди използвахте тази дума „умилостивявам“. Какво точно влагате в нея?
— Ами това всъщност е задължението ни — да умилостивяваме. Всички ние, които изживяваме живота си повторно, трябва да се грижим за развлеченията на антарейците, да не ги оставяме да скучаят. Трябва да ги умилостивяваме, да ги забавляваме, за да продължават да ни гледат.
75
Чарлз Менсън (р. 1934) — през 1969 г. той заедно с три жени, с които живеят в комуна, влизат в две вили в Бевърли Хилс и със зверска жестокост убиват шестима души. Осъдени са на доживотен затвор. — Б.пр.