Сънят не дойде, но дойде Тиквичка, момичето, което преди имаше тумруци, а сега бе свободно като птичка, независимо от сексуалното прелъстителство. Вървеше боса из градската мера или пък мерата на еди-кое си пуританско село, в което живееше, и беше великолепно сама — нямаше нужда благопристойно да свежда очи, за да не би някое минаващо момче да улови погледа й с намигване или усмивка. Тревата бе избуяла и кадифенозелена, а в далечината, на върха на съседния хълм (това сигурно е най-голямата градска мера в света, помисли си Джеси), пасеше стадо овце. Камбаната, която Джеси бе чула по-рано, огласяше с глухи и напевни удари тъмнеещия ден.
Тиквичка бе облечена в синя трикотажна нощница с голяма жълта удивителна върху предницата — не съвсем пуританска дреха, макар че несъмнено бе достатъчно скромна: покриваше я от врата до петите. Джеси добре познаваше дрехата и се радваше отново да я види. Между десетата и дванадесетата си година, когато най-накрая я убедиха да го дари на коша с парцали, сигурно бе обличала това глупаво нещо поне на двадесетина момичешки нощни събирания.
Косата на Тиквичка, която напълно закриваше лицето, докато тумрукът държеше главата й сведена, сега бе вързана отзад с кадифена панделка в цвета на най-тъмното среднощно синьо. Момичето изглеждаше прекрасно и напълно щастливо, което въобще не изненада Джеси. В края на краищата то се бе отървало от оковите си, беше на свобода. Джеси не му завиждаше, но пък изпитваше силното желание — почти потребност — да му каже, че не е достатъчно само да се радва на свободата си, че трябва да я цени, да я пази и да я използува.
„Все пак съм заспала. Сигурно съм заспала, защото това трябва да е сън.“
Още един спазъм — не толкова ужасен, колкото онзи, който бе подпалил слънчевия й сплит — скова мускулите на дясното й бедро и запрати стъпалото й да се размахва глупаво във въздуха. Тя отвори очи и видя спалнята. Слънчевата светлина отново се бе удължила и скосила. Не беше точно онова, което французите наричат l’heure bleue23, но времето му бързо наближаваше. Тя чу хлопащата врата, усети миризмата си на пот, урина и кисел, изтощен дъх. Всичко беше точно както преди. Времето се бе придвижило напред, но не бе скочило, както често ни се струва, когато се събуждаме от непредвидена дрямка. Ръцете й бяха малко изстинали, но не повече или по-малко изтръпнали отпреди. Не бе спала и не бе сънувала… но беше правила нещо.
„И мога пак да го направя“ — помисли тя и затвори очи. И тутакси се озова върху невероятно огромната градска мера. Момичето с голямата жълта удивителна, искряща между малките му гърдички, я гледаше сериозно и мило.
„Има едно нещо, което не си опитала, Джеси.“
„Не е вярно — отвърна тя на Тиквичка. — Опитах всичко, повярвай ми. И знаеш ли какво? Струва ми се, че ако не бях изпуснала тази проклета кутийка с крем, когато кучето ме стресна, щях да успея някак да се изкопча от лявата гривна, Имах лош късмет, че то влезе точно в този момент. Или лоша карма. Във всеки случай нещо лошо.“
Момичето доплава по-наблизо; тревата шушнеше под босите му нозе.
„Не лявата, Джеси. От дясната можеш да се изкопчиш. Съгласна съм, че това е отчаяна възможност, но тя може да успее. Сега мисля, че истинският въпрос е дали искаш да живееш.“
„Разбира се, че искам да живея!“
Още по-наблизо. Тези очи — с димен цвят, който се опитваше да бъде син, но не успяваше докрай — сега сякаш проникваха направо през кожата в сърцето й.
„Така ли? Съмнявам се.“
„Ти какво, луда ли си? Да не мислиш, че искам да съм още тук, прикована към това легло, когато…“
Джесините очи — които след всичките тези години все още се опитваха да бъдат сини, но не успяваха докрай — отново бавно се отвориха. Огледаха стаята с израз на ужасена тържественост. Видяха съпруга й, който сега лежеше в невъзможно изкълчена поза, облещен свирепо срещу тавана.
— Не искам все още да съм прикована към това легло, когато се стъмни и чудовището се върне отново — рече тя на празната стая.
„Затвори очи, Джеси.“
Тя ги затвори. Тиквичка стоеше там в старата си трикотажна нощница и я гледаше спокойно. И ето че сега Джеси видя и другото момиче — дебелото, с пъпчивата кожа. То не бе имало късмета на Тиквичка, за него избавлението не бе дошло, освен ако самата смърт не е избавление в някои случаи — една хипотеза, която Джеси вече бе склонна да приеме. Дебелата или се бе задушила до смърт, или бе получила някакъв пристъп. Лицето й сега имаше лилаво-черния цвят на летни буреносни облаци. Едното й око бе почти изскочило от орбитата си, другото се бе пръснало като смачкано гроздово зърно. Между устните стърчеше езикът й, окървавен на устата, където го бе хапала отново и отново в предсмъртната си агония.