„Бил е изключен, това е — рече Брандън. Вече звучеше като господин Роджърс24, който обяснява как понякога наистина изглежда, че под леглото има чудовище — разбира се, — но всъщност няма. — Джералд е извадил щепсела от контакта. Сигурно не е искал обажданията от офиса да прекъсват свободния му следобед — още по-малко интимните му фантазии. Изключил е и онзи в антрето, но този в кухнята е бил включен и си е работил прекрасно. Всичко това знам от полицейските доклади.“
Тогава ми просветна, Рут. Изведнъж разбрах, че всички те — всички мъже, които разследваха какво се е случило на езерото — си имат свое мнение за това как съм се справила с положението и защо съм вършила нещата, които съм вършила. Повечето от тях работеха в моя полза и това определено опростяваше ситуацията, но все пак имаше нещо едновременно вбесяващо и малко злокобно в прозрението, че те са извлекли повечето от заключенията си не от това, което бях казала или от доказателствата, които бяха открили в къщата, а единствено от факта, че аз съм жена, а от жените се очаква да действуват по определени предвидими начини.
Като погледнеш нещата от тази страна, виждаш, че няма никаква разлика между Брандън Милърън в изтупаните му официални костюми и стария полицай Тигърдън в джинсите с провиснало дъно и червените му пожарникарски тиранти. Мъжете все още мислят за нас същите неща, които винаги са мислели, Рут — сигурна съм в това. Много от тях са се научили да изричат каквото трябва и когато трябва, но както казваше майка ми, „дори канибал може да се научи да рецитира Символа на вярата“. И знаеш ли какво? Брандън Милърън ми се възхищава, възхищава се на това как съм се справила след като Джералд е паднал мъртъв. Да, наистина. Виждала съм това върху лицето му не един и два пъти и ако се отбие тази вечер, както прави обикновено, убедена съм. че ще го видя пак. Брандън мисли, че съм се справила адски добре, адски смело… като за жена. Всъщност смятам, че до момента, в който проведохме първия си разговор за моя хипотетичен посетител, той някак бе решил, че съм постъпвала така, както той би постъпвал в подобна ситуация… тоест ако е трябвало да върши работата си с висока температура. Според мен повечето мъже вярват, че така мислят повечето жени: като адвокати с малария. Това определено би обяснило доста от нашите постъпки, нали?
Говоря за снизхождението — един елемент от взаимоотношенията мъже-жени, — но говоря и за нещо адски много по-важно и адски много по-страшно от това. Той не разбираше, това е, и то няма нищо общо с разликата между половете — то е проклятието на човешкото битие и най-сигурното доказателство, че всъщност всеки от нас е сам. В тази къща се случиха ужасни неща, Рут, доскоро аз самата не разбирах колко ужасни са били всъщност, а той изобщо не разбираше. Разказах му тези неща, за да не може ужасът да ме изяде жива. а той кимна, усмихна се, прояви съчувствие и в крайна сметка сигурно ми помогна с нещо, но той е най-добрият от всички, а всъщност така и не успя да се доближи и на километър до истината… до това как ужасът сякаш непрестанно растеше, докато накрая се превърна в тази огромна черна призрачна къща вътре в главата ми. И тя още е там, стои със зейнала врата и ме кани да се върна когато пожелая, а аз никога не желая, но понякога откривам, че въпреки това се връщам, и в мига, в който пристъпя вътре, вратата се затръшва зад гърба ми и се заключва.
Е, както и да е. Сигурно трябваше да почувствувам облекчение от това, че моята интуиция по отношение на телефона ме е излъгала, но не се получи. Защото една част от ума ми вярваше — и все още вярва, — че дори да бях пропълзяла зад стола и да бях включила телефона, той пак нямаше да работи, че може този в кухнята по-късно да е проработил, но тогава сто процента не е работил, че трябваше или да избягам колкото се може по-далеч от къщата с мерцедеса, или да умра в лапите на онова същество. Брандън се приведе напред, додето лампата над леглото не освети цялото му лице, после каза: „В къщата не е имало човек, Джеси, и най-добре би било да забравиш тази мисъл.“
Тогава за малко да му кажа за липсващите ми пръстени, но бях уморена, имах и силни болки, тъй че накрая си замълчах. След като си тръгна, дълго време лежах будна — тази нощ дори болкоуспокояващото не успя да ме приспи. На следващия ден ми предстоеше операция за присаждане на кожа и аз мислех за нея, но сигурно не толкова, колкото човек би предположил. Мислех си най-вече за пръстените и за калната стъпка, която никой освен мен не бе видял, мислех си също дали пък той — то — не се е върнал да си заличи следите. А точно преди най-сетне да заспя, реших, че не е имало никаква стъпка и никаква обица. Че някое ченге е зърнало пръстените ми на пода до библиотеката в кабинета и просто си ги е прибрало. Сигурно вече стоят на витрината на някоя заложна къща в Люистън, така си помислих. Тази мисъл вероятно трябваше да ме разгневи, но това не стана. От нея се почувствувах така, както се почувствувах при събуждането си зад волана на мерцедеса онази сутрин — изпълнена с невероятно усещане за покой и удовлетворение. Никакъв, никакъв, никакъв непознат, никъде. Само едно лекопръсто ченге, което поглежда през рамо да види дали теренът е чист, а после хоп пръстените в джоба. Що се отнася до самите халки, не ми пукаше какво е станало с тях, и сега също не ми пука. През последните няколко месеца все повече се убеждавам, че мъжете ни нахлузват халки на пръстите поради единствената причина, че законът вече забранява да ни ги провират през носовете. Е, няма значение — сутринта се превърна в следобед, следобедът бързо напредва, а сега не е времето да се разискват женски проблеми Сега дойде време да говоря за Реймънд Андрю Джубърт.