„Няма значение — хайде започни да броиш от пръстите на краката. Направи го точно както тя те учеше.“
Е, защо пък не?
„Едно за стъпалата, десетте пръстенца, всичките в редичка, сладички прасенца.“
Само дето осем от тях бяха смешно свити навътре, а палците приличаха на малките стърчащи рогца на обущарски чук.
„Две пък за краката, дълги и прекрасни.“
Е, не чак толкова дълги — в края на краищата беше висока само един и седемдесет и имаше малко смъкнат ханш — но Джералд твърдеше, че те все още са най-силната й част, поне що се отнася до старите класации за сексапил. Джеси винаги бе приемала с усмивка това твърдение, което от негова страна изглеждаше напълно искрено. Той някак бе пропуснал коленете й, които бяха грозни като възли по стволовете на ябълкови дръвчета, а също и доста набитите й бедра.
„С три правя секса, там всичко е ясно.“
Малко театрално — твърде театрално, биха казали някои — и не особено възвишено. Тя повдигна леко глава, сякаш да погледне споменатия елемент, но очите й останаха затворени.
Тъй или иначе, нямаше нужда от очите си, за да го види, беше съжителствувала точно с този аксесоар вече достатъчно дълго. Това, което бе разположено между бедрата й, представляваше триъгълник от червеникавокафяви къдрави косми, обграждащи един непретенциозен процеп с цялата естетична красота на незараснал белег. Това нещо — този орган, който всъщност не бе нищо повече от гънка в плътта, оградена от кръстосани мускулни снопове — не й изглеждаше извор на митове, но определено имаше митичен статус в колективното мъжко съзнание, то беше долината на вълшебствата, нали така? Кошарата, в която накрая влизат дори най-дивите еднорози.
— Майко мила, какви глупости — каза тя с лека усмивка, но не отвори очи.
Само дето не беше глупост, не съвсем. Този процеп представляваше предметът на мъжката похот — поне що се отнася до хетеросексуалните мъже, — но често беше и обект на тяхното непонятно презрение, недоверие и омраза. Този мрачен гняв го нямаше във всичките им шеги, но в достатъчно от тях той присъствуваше, а в някои бе съвсем на повърхността, грозен като кървяща рана. „Какво е жената? Защитна система на путката.“
„Престани. Джеси — заповяда Благоверната Бърлингейм. Гласът й бе смутен и отвратен. — Незабавно престани.“
Според Джеси това бе страхотна идея, така че тя се върна мислено към броялката на Нора. Четири беше за ханша й (прекалено широк), а пет за корема (прекалено отпуснат). Шест беше за гърдите, които пък тя самата смяташе за най-хубавата си част — имаше подозрения, че Джералд малко се смущава от бледите нишчици на сините вени под заоблените им извивки; гърдите на момичетата от плакатите в неговите списания с нищо не намекваха за вътрешната си канализационна мрежа. Нито пък имаха малки косъмчета, никнещи около ареолите.
Седем беше за твърде широките й рамене, осем за шията (която някога изглеждаше добре, но през последните години решително бе започнала да става пилешка), девет за зле очертаната й брадичка, а десет…
„Един момент! Почакай само един момент! — прекъсна я яростно безпардонният глас. — Що за тъпа игра е тази?“
Джеси стисна клепачи още по-силно, ужасена от дълбочината на гнева в този глас и уплашена от неговата различност. В яда си той сякаш въобще не идваше от централния корен на мозъка й, а беше като истински натрапник — незнаен дух, който искаше да я обсеби както демонът Пазузу бе обсебил момиченцето от „Заклинателят“10.
„Не желаеш ли да отговориш на този въпрос? — попита Рут Ниъри, наричана още Пазузу. — Добре, може би този е твърде сложен. Нека да ти го представя по-простичко, Джес: кой превърна зле римуваната, но инак успокоителна литанийка на Нора Калигън в мантра на самоомразата?“
„Никой — отвърна умът й кротко и тя веднага разбра, че безпардонният глас никога няма да приеме такъв отговор, затова прибави: — Благоверната съпруга. Тя беше.“
„Не, не беше тя — незабавно върна топката гласът на Рут Ниъри. Звучеше отвратена от този жалък опит за прехвърляне на вината. — Благата е малко глуповата и в момента е доста уплашена, но в душата си тя е едно чудесно същество и намеренията й винаги са били добри. Намеренията на този, който е редактирал броялката на Нора, са били откровено зли, Джеси. Не го ли виждаш? Не виж…“
— Нищо не виждам, защото очите ми са затворени — каза тя с разтреперан детински глас. После почти ги отвори, но нещо й каза, че това по-скоро ще влоши, отколкото да подобри нещата.