Гримасата се разтегна. Лъснаха още няколко от малките му безобидни адвокатски зъби; коефициентът му за интелигентност се претърколи с още двадесет или тридесет точки надолу. А той все така не я чуваше.
„Сигурна ли си?“
Сигурна беше. Не можеше да чете в него като в отворена книга — предполагаше, че са необходими много повече от седемнадесет години брак, за да се стигне до такъв етап, — но й се струваше, че обикновено има доста ясна представа за онова, което става в главата му. Смяташе, че ако не притежава тази представа, нещо сериозно няма да е наред.
„Ако това е истина, маце, как така той не може да чете в теб? Как така не може да разбере, че това не е просто нова сцена от познатия стар секс-фарс?“
Сега дойде нейният ред леко да се намръщи. Винаги бе чувала вътрешни гласове — предполагаше, че всички чуват, макар хората обикновено да говорят за тях не повече, отколкото за стомашната си дейност — и повечето от тези гласове й бяха стари познайници, мили като домашни чехли. Този обаче бе нов… и в него нямаше нищо мило. Беше силен, а в тона му звучаха младост и жизненост. И нетърпение. Обади се отново, за да отвърне на собствения си въпрос.
„Не че не може да чете в теб, просто понякога не го желае, маце.“
— Джералд, наистина не съм в настроение. Вземи ключетата и ме освободи. Ще направим нещо друго. Ще мина отгоре, ако искаш. Или просто ще си лежиш с ръце на тила, а аз ще го направя по другия начин, нали разбираш.
„Сигурна ли си, че искаш да го направиш? — попита новият глас. — Сигурна ли си, че въобще искаш да правиш някаква любов с този мъж?“
Джеси затвори очи, сякаш с това можеше да накара гласа да млъкне. Когато отново ги отвори, Джералд стоеше в долния край на леглото, а гащетата му стърчаха отпред като нос на параход. Е… по-скоро на детска лодчица. Гримасата му се бе разтегнала още повече и откриваше последните му зъби — тези със златните коронки от двете страни на челюстите му. Тя осъзна, че въпросната гримаса не й е просто неприятна — тя вдъхваше у нея презрение.
— Ще те пусна… ако бъдеш много, много добра. Можеш ли да бъдеш много, много добра, Джеси?
„Сантиментално — отбеляза новият безпардонен глас. — Tres2 сантиментално.“
Джералд мушна палци под ластика на гащетата си като някакъв абсурден суперстрелец от каубойски филм. Щом преодоляха не твърде деликатните тлъстини около кръста му, гащетата се смъкнаха доста бързо. И ето го отвън. Не представляваше онзи внушителен локомотив на любовта, който бе срещнала за първи път като гимназистка върху страниците на „Фани Хил“, беше нещо хрисимо, розово и обрязано — една съвсем незначителна петнайсетсантиметрова ерекция. Преди две-три години, при едно от редките им пътувания до Бостън, беше гледала филм със заглавие „Шкембето на един архитект“. „Точно така — помисли си тя. — А сега гледам «Членът на един адвокат».“ Наложи се да захапе бузи отвътре, за да не прихне. В този момент смехът щеше да е нещо твърде недипломатично.
И тогава я осени една мисъл, от която всеки порив към смях у нея секна. Мисълта беше такава: той не знаеше, че тя говори сериозно, защото тук сега при него Джеси Мъхаут Бърлингейм, съпруга на Джералд, сестра на Мади и Уил, дъщеря на Том и Сали, майка на никого, всъщност изобщо не присъствуваше. Тя бе престанала да присъствува, когато ключовете направиха своето леко стоманено „щрак“ в ключалките на белезниците. Мъжките списания от гимназиалните години на Джералд бяха заменени от купчина порнографии издания в най-долното чекмедже на бюрото му — издания, в които облечени само в бисерни нанизи жени стояха на колене върху мечи кожи, докато мъже с полови атрибути, в сравнение с които този на Джералд изглеждаше точно като детска залъгалка, се готвеха да ги оправят отзад. На последните страници на тези издания, между всичките деветстотин телефона, на които можеше да се обадиш, за да си говориш мръсотии, имаше реклами на надуваеми женски фигури, които трябваше да са анатомично верни — доста странно понятие според нея. Сега тя мислеше за тези пластмасови кукли с розова кожа, с лишени от плътни очертания тела, сякаш нарисувани и с безизразни лица, обзета от нещо подобно на изумено прозрение. Не беше ужас — не съвсем, — но в съзнанието й блесна някаква ярка светлина и пейзажът, който разкри, бе несъмнено по-страховит от тази глупава игра или от факта, че сега я бяха подхванали в лятната къща край езерото доста след като лятото си беше заминало за още една цяла година.
Но нищо от това не бе засегнало ни най-малко слуха й. Сега тя чуваше дърворезачка, която ръмжеше някъде доста далеч в гората — поне на разстояние от седем-осем километра. По-наблизо, откъм езерото Кашуакамак, гмурец, закъснял за ежегодния си полет на юг, нададе обезумелия си крясък в синия октомврийски въздух. Още по-наблизо, отсам, на северния бряг, излая куче. Грозен, виеш звук, който обаче подействува на Джеси успокоително, защото означаваше, че дори в средата на октомври в съседство все пак имаше някой. Иначе тук беше само вратата, разхлабена като стар зъб в изгнил венец, вратата, която се удряше по изкорубената каса. Имаше чувството, че ако трябва да слуша дълго това хлопане, то ще я подлуди.