Добре: как трябва да подходи към въпроса?
— Много внимателно — каза тя. — Ето как.
Повдигна се отново с помощта на белезниците и огледа чашата още веднъж. Този път прецени невъзможността да види повърхността на рафта като пречка. Знаеше много добре какво има откъм нейния край, но не беше така сигурна за Джералдовия и за ничията територия по средата. Това, разбира се, не беше изненадващо — кой, освен някой с феноменална памет, би могъл да изброи целия списък от предмети върху един спален рафт? На кого би му хрумнало, че подобни неща могат да се окажат от значение?
„Е, сега са от значение. Сега живея в свят, където всички гледни точки са променени.“
Да, наистина. В този свят едно бездомно куче можеше да бъде по-страшно от Фреди Крюгър12, телефонът бе в Зоната на здрача, а мечтаният пустинен оазис, целта на хиляди посивели чуждестранни легионери от стотици пустинни героически романи, представляваше чаша вода с няколко последни късчета лед, плуващи на повърхността й. В този нов световен ред спалният рафт се бе превърнал в корабен маршрут, не по-маловажен от Панамския канал, а една кримка Или евтин каубойски роман, поставен не където трябва, Можеше да се превърне във фатална бариера.
„Не мислиш ли, че малко преувеличаваш?“ — запита се тя неспокойно, ала всъщност не преувеличаваше. В най-добрия случай можеше да се надява на някакъв незначителен шанс, но ако по пътя имаше боклуци — край. Някой мършав „Еркюл Поаро“ — или роман от поредицата „Междузвездни пътешествия“, които Джералд четеше, а после изхвърляше като хартиени носни кърпички — нямаше да се види зад ъгъла на рафта, но щеше да е предостатъчен, за да спре и преобърне чашата. Не, не преувеличаваше. Гледните точки към този свят наистина се бяха променили, при това достатъчно, че да й припомнят онзи научнофантастичен филм, в който героят започва да се смалява и продължава така, докато накрая заживява в кукленската къща на дъщеря си и започва да се бои от домашната котка. Тя трябваше да научи бързо новите правила… да ги научи и да заживее по тях.
„Не губи кураж, Джеси“ — прошепна гласът на Рут.
— Не се притеснявай — рече тя. — Ще опитам, наистина ще опитам. Но понякога е добре да знаеш с какво си имаш работа. Според мен това понякога има значение.
Извъртя дясната си китка колкото можа навън, после вдигна лакът. В тази поза приличаше на женска фигурка в ред от египетски йероглифи. Започна отново да шари с пръсти по рафта и да опипва за евентуални пречки в участъка, където се надяваше чашата да спре. Напипа парче доста плътна хартия и спря за миг пръстите си върху нея — мъчеше се да се досети какво може да бъде. Най-напред си помисли, че е лист от тефтерчето, което обикновено се губеше в неразборията по масичката за телефона, но тази хартия не беше толкова тънка. После погледът й случайно падна върху някакво списание — „Тайм“ или „Нюзуик“, които Джералд бе купил на идване. То лежеше обърнато на масичката до телефона. Спомни си, че Джералд го бе прелистил набързо, докато събуваше чорапите и разкопчаваше ризата си. Парчето хартия на рафта сигурно беше една от онези свръхдосадни абонаментни карти, с които винаги са наблъскани списанията по будките. Джералд често си запазваше подобни карти, за да ги използува по-късно като разделители за книгите си. Можеше да бъде и нещо друго, но Джеси реши, че при всички случаи това нямаше значение за плановете й. Листът не бе достатъчно дебел, за да спре или преобърне чашата. Горе нямаше нищо повече, поне в обсега на нейните изпънати, шаващи пръсти.
— Окей — каза тя. Сърцето й се бе разтупкало силно. Някакъв садистичен предавател-пират в ума й се опита да излъчи картина, в която чашата се катурва от рафта, но тя незабавно изключи този образ. — И не бързай, това е важното. Който бърза, бавно стига. Поне така казват.
Джеси задържа дясната си ръка там, където беше, макар че не можеше много добре да я извие навън, а и страхотно болеше, после вдигна лявата („Моята пепелникохвъргачка“ — помисли си тя с мрачна нотка на хумор) и сграбчи рафта на доста голямо разстояние отвъд последната държаща скоба откъм нейната страна на леглото.
„Започваме“ — рече си наум и започна да натиска силно надолу с лявата ръка. Нищо не се случи.
„Сигурно ръката ми е много близо до последната скоба и затова лостовият принцип не може да се задействува. Проблемът е в тази проклета верига. Не е достатъчно дълга, за да мога да достигна докъдето ми е нужно.“
12
Герой от сериен филм на ужасите, излъчван в късните часове по американската телевизия. — Б.пр.