Джеси не смяташе, че може да забрави какво върши Дясната й ръка — болеше я прекалено силно. Но дали щеше да успее да направи каквото й беше нужно — това бе съвсем друг въпрос. Увеличи натиска върху лявата страна на рафта възможно най-плавно и постепенно. В ъгълчето на едното й око се стече пареща капка пот и тя мигна, за да я отмахне. Задната врата отново хлопаше някъде, но заедно с телефона тя вече бе част от онази, другата вселена. Тук бяха само чашата, рафтът и Джеси. Една част от нея очакваше рафтът най-внезапно да скочи като дървено човече от кутия и да изстреля всичко на земята, така че тя се опитваше да се стегне пред лицето на възможното разочарование.
„Ще му мислиш, ако се случи, маце. Междувременно недей да се разсейваш. Струва ми се, че става нещо.“
Ставаше. Отново усети онова миниатюрно отместване — усещането, че в някоя точка откъм Джералдовата страна рафтът се издига от закотвеното положение. Този път, вместо да отслаби натиска си, Джеси го увеличи, при което мускулите в горната част на лявата й ръка изпъкнаха в малки корави дъги, трептящи от напрежение. Тя се задъха, от гърлото й заизлизаха къси експлозивни хрипове. Усещането за отделянето на рафта от скобите постепенно и сигурно се засили.
И изведнъж равната кръгла повърхност на водата в чашата на Джералд се превърна в наклонена плоскост и тя чу как последните късчета лед дръннаха леко, когато десният край на дъската наистина се повдигна. Самата чаша обаче не се помръдна и изведнъж я осени ужасяваща мисъл: ами ако част от водата, която се стичаше по стените на чашата, бе просмукала картонената подставка под нея? Ами ако се бе залепила за рафта?
— Не, не може да стане. — Избъбри думите на един шепнещ дъх както уморено дете казва наизустената си молитва. Натисна още по-силно левия край на рафта, като употреби цялата си сила. Вече всички коне бяха впрегнати, конюшнята бе празна. — Моля те, не позволявай да стане. Моля те.
Джералдовият край продължи да се вдига, ръбът му трепереше лудешки. Тубичка руж „Макс Фактор“ се плъзна от Джесиния край и се приземи върху пода, където бе лежала главата на Джералд, преди кучето да дойде и да го издърпа. Хрумна й нова възможност — всъщност по-скоро вероятност. Ако увеличеше още много ъгъла на рафта, той щеше просто да се хлъзне но редицата от Г-образни скоби заедно с чашата и всичко останало като шейна, която се спуска по заснежен склон. Да мисли за рафта като за климушка можеше да й навлече неприятности. Не беше климушка — нямаше централна опорна точка, за която да е прикачен.
— Плъзгай се, гадино! — изкрещя тя на чашата с висок. задъхан глас. Бе забравила Джералд, бе забравила, че е жадна, бе забравила всичко освен чашата, вече наклонена под такъв остър ъгъл, че водата едва не преливаше от едната й страна и Джеси не можеше да разбере защо още не се преобръща. Но не се преобърна, просто продължи да си стои на мястото, сякаш бе залепена за него. — Плъзгай се!
И тя изведнъж започна.
Движението на чашата толкова противоречеше на Джесините мрачни представи, че тя почти не можеше да разбере какво става. По-късно щеше да осъзнае, че приключението с плъзгащата се чаша показва нещо не съвсем похвално за умствената й нагласа: по един или друг начин тя винаги се готвеше за провал. Всъщност именно успехът я караше да зяпва от изумление.
Късото плавно пътешествие на чашата надолу по рафта към дясната й ръка толкова я порази, че тя за малко да натисне по-силно с лявата — движение, което щеше да разклати опасно наклонения рафт и да го изпрати с трясък на пода. После пръстите й наистина докоснаха чашата и тя отново изпищя с безсловесния доволен писък на жена, която току-що е спечелила от лотарията.
Рафтът затрепери, хлъзна се малко, после спря — сякаш имаше свой закърнял мозък, който преценява дали наистина иска да направи това.
„Нямаш много време, маце — предупреди я Рут. — Грабвай проклетата чаша, докато ти е подръка.“
Джеси се опита, но пръстите й само облизаха хлъзгавата мокра повърхност на стъклото. Като че ли нямаше нищо за грабване и тя не можеше да обхване достатъчно от трижди проклетата чаша, за да я улови. Върху ръката й плисна вода и сега тя усети, че дори рафтът да се задържи, чашата скоро ще се преобърне.
„Измислици, маце — просто старата идея, че такава тъжна малка Тиквичка като теб не може да свърши нищо както трябва.“