— Затваряй си човката, господин Гмурец — каза Джеси и се изкиска. Прозвуча като ръждясала панта.
„Добре, скъпа — каза Благоверната. — Мисля, че е време да опиташ. Преди да е станало тъмно. Но по-добре най-напред пак си избърши ръцете.“
Този път обви около креватните стълбове и двете си ръце и ги разтърка нагоре-надолу, докато започнаха да скърцат. Вдигна дясната и я размърда пред очите си. „Те се смяха, когато седнах пред пианото“ — мина през ума й. После внимателно протегна ръката си точно встрани от мястото, където до ръба на рафта стоеше чашата. Отново започна да шари с пръсти по дървото. Веригата дрънна веднъж в стъклото и тя застина, очаквайки чашата да се преобърне. Когато това не стана, продължи внимателните си проучвания.
Почти бе решила, че това, което търси, се е плъзнало надолу по рафта или е паднало от него, когато накрая напипа ъгълчето на абонаментната карта. Защипа я между показалеца и средния пръст на дясната си ръка и внимателно я вдигна нагоре, встрани от рафта и чашата. После я хвана по-здраво с помощта на палеца и я огледа с любопитство.
Беше ярковиолетова, а около горния й ръб танцуваха замаяни винетки. Надолу между думите се спускаха ленти и конфети. Картата обявяваше, че „Нюзуик“ предлага ОГРОМНИ СПЕСТЯВАНИЯ и желае тя да се възползува от тях чрез приложената тук карта. Журналистите на „Нюзуик“ щяха да я държат в течение на всички световни събития, да я запознаят отблизо с най-видните личности и да й предложат задълбочено представяне на живота в световното изкуство, политиката и спорта. Макар да не го казваше направо, картата силно внушаваше, че „Нюзуик“ може да помогне на Джеси да вникне в целия космос. И най-важното: тези обичливи перковци в абонаментния отдел на списанието й предлагаха толкова смайваща сделка, че задникът й можеше да задими, а главата й да се пръсне: ако използуваше ПРИЛОЖЕНАТА КАРТА, за да се абонира за „Нюзуик“ за три години, щеше да получава всеки брой ЗА ПО-МАЛКО ОТ ПОЛОВИН ЦЕНА! Парите били проблем? Съвсем не! Щели да й изпратят сметката по-късно.
„Чудя се дали имат Директно Креватно Обслужване за оковани дами — помисли си Джеси. — И може би Джордж Уил, Джейн Брайънт Куин13 или някой друг от онези надути стари мижитурки да ми прелиства страниците — нали разбирате, с белезниците това става толкова дяволски трудно.“
Все пак, като се остави настрана сарказмът, тя чувствуваше някаква необичайна нервна почуда и сякаш не можеше да откъсне погледа си от виолетовата карта с нейния празничен мотив, с празните места за името, адреса и другите данни. „Цял живот съм ругала тези карти — особено когато трябва да се наведа, за да вдигна някоя такава проклета щуротия, или виждам себе си като поредния замърсител на обществените места, — без някога да ми мине през ума, че моят разум, моят живот дори може един ден да зависят от такава карта.“
Нейният живот? Наистина ли бе възможно това? Трябваше ли най-после наистина да приеме такава страховита възможност в сметките си? Джеси с неохота започваше да се убеждава, че наистина трябва. Можеше да прекара тук доста време, преди някой да я открие, и наистина предполагаше, че е почти възможно разликата между живота и смъртта да се сведе до една глътка вода. Мисълта бе сюрреалистична, но вече не изглеждаше съвсем нелепа.
„Същото като преди — който бърза, бавно стига.“
Да… но кой би повярвал, че местоназначението ще се окаже затънтено в такава чудата местност?
Все пак тя наистина започна бавно и внимателно и с облекчение откри, че движението на картата в една ръка не е толкова трудно, колкото се бе опасявала. Това донякъде се дължеше на факта, че размерите й бяха около двадесет на десет сантиметра — почти колкото две карти за игра, поставени една до друга, — но най-вече защото тя не се опитваше да направи с нея кой знае какво.
Хвана картата между показалеца и средния си пръст, после е помощта на палеца прегъна около два сантиметра навътре по цялата дължина. Ръбчето не беше равно, но според нея щеше да свърши работа. Освен това никой нямаше да дойде, за да й оценява работата упражненията в „Занаятчийският час на Брауни“ всеки четвъртък вечер в Първата методистка църква на Фалмът сега бяха далеч зад гърба й.
Тя стисна силно виолетовата хартия между двата си пръста и прегъна още два сантиметра. Трябваха й почти три минути и седем прегъвки, за да стигне до края на картата. Когато накрая свърши, имаше в ръката си нещо, което наподобяваше тлъста цигара, несръчно свита във веселяшка виолетова хартия.
А ако човек размърда малко въображението си — сламка.