Джеси я пъхна в устата си, като с помощта на зъбите се опита да задържи нагънатите стенички долепени. Когато я захвана толкова здраво, колкото смяташе, че е възможно. започна отново да опипва наоколо за чашата.
„Не се отпускай, Джеси. Гледай сега да не провалиш всичко с нетърпението си!“
„Благодаря за съвета. И за идеята също Беше страхотна — наистина мисля така. Сега обаче искам да млъкнеш за достатъчно дълго, че да си изпробвам късмета. Окей?“
Щом върховете на пръстите й докоснаха гладката повърхност на чашата, тя ги плъзна около нея с нежната предпазливост на момиче, което за първи път пъхва ръка в панталоните на приятеля си.
Хващането на чашата в новото й положение беше сравнително лесна работа. Джеси я обърна напред и я вдигна толкова високо, колкото позволяваше веригата. Видя, че последните късчета лед са се стопили, времето бе припнало бодро напред въпреки нейното усещане, че е замряло по пътя си близо до момента, в който кучето за първи път се бе появило на сцената. Но тя нямаше да мисли за кучето. Всъщност щеше да поработи усилено над задачата да повярва, че тук никога не е имало никакво куче.
„Ти си специалист по неслучилите се неща, а, маце-писе?“
„Ей, Рут, опитвам се да се овладея и да хвана тази проклета чаша, в случай че не си забелязала. Ако няколко умствени игрички ми помогнат да го постигна, не виждам какво толкова лошо има. Просто млъкни за малко, а? Престани за малко и ме остави да си продължа работата.“
Рут обаче явно нямаше намерение да престава.
„Да млъкна! — смая се тя. — Господи, как ме връщат в миналото тези думи — по-добре и от старо парче на «Бийч Бойс» по радиото. Винаги си казвала това, Джеси — помниш ли онази вечер в общежитието, след като се върнахме от твоя първи и последен сеанс на груповата терапия в Нюуърт?“
„Не желая да си спомням, Рут.“
„Сигурна съм, че не желаеш, така че аз ще си спомня и за двете ни, какво ще кажеш? Ти казваше, че си се разстроила от момичето с белезите по гърдите, само от това и от нищо друго, а когато се опитах да ти припомня какво ми каза в кухнята — как ти и баща ти сте били сами във вилата ви на езерото Дарк Скор по време на слънчевото затъмнение през 1963-та и как той ти е направил нещо, — ти ми каза да млъкна. Когато аз продължих, ти се опита да ме зашлевиш. Когато пак продължих, ти грабна палтото си, избяга и прекара нощта някъде другаде — може би в колибката на Сузи Тимел долу край реката, онази, която наричахме Сузиния хотел. До края на седмицата си намери апартамент в центъра с някакви момичета, които имаха нужда от съквартирантка. Речено-сторено… обаче ти винаги бягаше бързо, когато си го наумеше, Джеси, така си беше. И както вече споменах, все това повтаряше: «Млъкни!»“
„Млъ…“
„Ето! Какво ти казах?“
„Остави ме на мира!“
„И това ми е добре познато. Знаеш ли от кое най-много ме заболя, Джеси? Няма нищо общо с доверието — дори тогава знаех, че не е нищо лично, че ти се чувствуваш неспособна да довериш историята за случилото се в онзи ден на когото и да било, включително и на себе си. Болеше ме от това, че знаех колко малко ти остана да разкажеш всичко там, в кухнята на нюуъртския свещеник. Седяхме прегърнати и облегнати на вратата и ти започна да говориш. Рече: «Не можех да разкажа, това щеше да убие майка ми, а дори и да не я убиеше, тя щеше да го напусне, а аз го обичах. Ние всички го обичахме и имахме нужда от него, щяха да обвинят мен, а той всъщност не направи нищо, нищо.» Аз те попитах кой не е направил нищо и ти го изстреля толкова бързо, сякаш през последните девет години само бе чакала някой да ти пусне въпроса. «Баща ми — каза. — В деня на слънчевото затъмнение бяхме на езерото Дарк Скор.» Щеше да ми разкажеш и останалото — сигурна съм, — но точно тогава онази тъпа кучка влезе и попита: «Нали е добре?» Като че ли изглеждаше добре, нали разбираш? Господи, понякога не разбирам как хората могат да бъдат толкова тъни. Трябва да се издаде закон, така че преди да проговори, човек да получава официален документ или поне разрешително за начинаещи. Докато не издържиш изпита си по говорене, трябва да бъдеш ням. Това би спестило доста проблеми. Но нещата не стоят така и щом влезе оная двойничка на Флорънс Найтингейл14, ги се затвори като мида. С нищо не успях да те накарам отново да се отвориш, а Бог ми е свидетел, че опитвах.“
„Трябваше прост да ме оставиш на мира! — отвърна Джеси. Чашата в ръката й взе да се клатушка, а импровизираната сламка трепереше между устните й. — Трябваше да спреш да се бъркаш! Това не беше твоя грижа!“
„Понякога приятелите не могат да сдържат своята загриженост, Джеси — каза вътрешният глас, толкова изпълнен с нежност, че Джеси не се обади. — Знаеш ли, аз проверих. Досетих се за какво би могла да говориш и проверих. Не помнех нищо за някакво слънчево затъмнение през шестдесетте години, но, разбира се, но това време аз бях във Флорида и много повече се интересувах от гмуркане и от спасителя в Делрей — невероятно си падах по него, — отколкото от астрономически явления. Сигурно съм искала да се уверя, че цялата работа не е някаква смахната фантазия или нето подобно — може би предизвикана от момичето с белезите по циците. Не беше фантазия. В Мейн е имало пълно слънчево затъмнение и вашата вила на езерото Дарк Скор се е падала точно в този участък, където затъмнението е било пълно. През юли шестдесет и трета. Едно момиче гледа затъмнениего с татко си. Ти не искаше да ми кажеш какво ти е сторил твоят добър татко, но аз знаех две неща, Джеси: че той е твой баща. което е лошо, и че ти си била на десет-единадесет години, на границата между детството и пубертета… което е още по-лошо.“
14
Английски медицинска сестра, учасчвувала в Кримската война, превънала се в символ на добродетелност. — Б.пр.