„Тук нямаше никой, Джеси. Знаеш това, нали?“
Невероятно, но факт. Това бе гласът на Рут. Назидателната Рут, чието прокламирано мото, откраднато от песен на Нанси Синатра, гласеше: „Някой ден ще те прегазя с тези ботуши.“ Рут, която при вида на силуета в лунната светлина се бе превърнала в купчина тресящо се желе.
„Давай, маце — рече Рут. — Присмивай ми се колкото щеш — може би дори си го заслужавам, — но не се самозалъгвай. Тук нямаше никой. Твоето въображение устрои едно малко представление, това е всичко. Няма нищо повече в цялата работа.“
„Грешиш, Рут — отвърна спокойно Благоверната. — Тук наистина имаше някой и ние двете с Джеси знаем кой беше. Не изглеждаше точно като татко, но само защото той беше с лицето си от затъмнението. Обаче не лицето беше най-важното, нито високият му наглед ръст — може да е бил обут в ботуши със специални високи токове или пък с повдигнати пети. Доколкото ми е известно, може да е бил и на кокили.“
„Кокили! — викна изумена Рут. — О, Боже мой, това е върррр-хът! Да оставим факта, че човекът умря, преди на Рейгън да му върнат от химическо чистене смокинга, с който беше на празника по случай избирането си: Том Мъхаут беше толкова тромав, че имаше нужда от застраховка срещу злополуки при слизане по стълби. Кокили? О, миличка, сигурно ме занасяш!“
„Това няма значение — каза Благата с някакво спокойно упорство. — Той беше. Бих познала тази миризма навсякъде — тази плътна, топла като кръв миризма. Не миризмата на стриди или монети. Дори не миризмата на кръв. Миризмата на…“
Мисълта секна и отлетя. Джеси заспа.
15
На двадесети юли хиляда деветстотин шестдесет и трета година тя се озова сама с баща си в Сънсет Трейлс по две причини. Едната послужи като прикритие за другата. Прикритието гласеше, че тя все още малко се страхува от госпожа Жилет, макар да бяха минали поне пет години (а може би по-скоро шест) от инцидента с бисквитата и плеснатата ръка. Истинската причина бе проста и ясна: тя искаше да бъде именно с татко си на такова извънредно събитие, каквото се случва веднъж в живота.
Майка й заподозря това и никак не й хареса да бъде водена за носа от съпруга си и десетгодишната си дъщеря, но на практика бе поставена пред fair accompli15. Джеси най-напред бе отишла при татко си. До единадесетия й рожден ден оставаха още четири месеца, но това не означаваше, че е глупачка. Подозренията на Сали Мъхаут бяха основателни: Джеси бе провела съзнателна, внимателно обмислена кампания, която да й позволи да прекара деня на затъмнението с баща си. Много по-късно тя щеше да си мисли, че това е още една причина да си държи езика зад зъбите по отношение на случилото се в този ден; може би някои — майка й например — щяха да кажат, че няма право да се оплаква, че всъщност сама си го е просила.
В деня преди затъмнението Джеси намери баща си седнал на откритата веранда извън убежището си. Четеше евтино издание на „Профили на храбростта“, докато жена му, синът му и по-голямата му дъщеря се смееха и плуваха долу в езерото. Когато зае стола до него, той й се усмихна и тя също му отвърна с усмивка. Беше начервила устните си за този разговор — всъщност с „Ментичка Ам-Ам“, подарък от Мади за рождения й ден. Когато го пробва за първи път, Джеси не го хареса — сметна цвета му за бебешки, а вкусът му й напомняше паста за зъби, — но татко каза, че според него е чудесно, и това превърна червилото в най-ценния елемент от скромните й козметични запаси, нещо, което се къташе и използуваше само в специални случаи като този.
Той я изслуша внимателно и почтително, но не направи някакъв особен опит да прикрие блясъка на насмешливия скептицизъм в очите си. „Наистина ли искаш да кажеш, че все още се страхуваш от Адриан Жилет? — попита той, след като тя бе приключила с преразказа на често повтаряната история за това как госпожа Жилет я бе плеснала през ръката, когато тя бе посегнала за последната бисквита в чинията. — Това май стана още преди… не зная, но все още работех за «Дънинджър», така че трябва да е било преди петдесет и девета. И все още те е страх след толкова много години? Това си е чист фройдизъм, мила моя!“
„Амиии… такова… мъничко.“ Тя разшири очи, опитвайки се да му внуши идеята, че казва мъничко, но има предвид много. Всъщност не знаеше дали се страхува от старата Пуф-паф, или не, но със сигурност знаеше, че смята госпожа Жилет за досадна стара синьокоса вещица и че няма намерение да прекара в нейната компания единственото пълно слънчево затъмнение, което вероятно щеше да види през живота си, ако по някакъв начин може да извърти нещата така, че да го прекара заедно с татко си, към когото изпитваше такова обожание, че не можеше да го изрази с думи.