Тя премери скептицизма му и с облекчение заключи, че е дружелюбен, може би дори съзаклятнически. Усмихна се и прибави: „Но освен това искам да остана с теб.“ Той вдигна ръката й към устните си и целуна пръстите й като френски кавалер. Този ден не се беше бръснал — често пропускаше по време на ваканцията — и от острото ожулване на бакенбардите му я полазиха приятни тръпки, от които ръцете и гърба й настръхнаха.
„Comme tu es doce — каза той. — Ma jolie mademoiselle. Je t’aime.“
Тя захихика, без да разбира тромавия му френски, но с внезапната увереност, че всичко ще се нареди точно така, както се е надявала.
„Ще бъде много весело — каза тя щастлива. — Само ние двамата. Мога да направя следобедна закуска и да я изядем тук, на верандата.“
Той се ухили. „Затъмнителни Сандвичи a deux16?“
Тя се засмя, кимна и плесна с ръце от радост.
Тогава баща й каза нещо, което още тогава й се стори малко странно, защото той не беше от мъжете, дето много се интересуват от дрехи и мода: „Можеш да облечеш хубавата си нова рокличка с презрамките.“
„Разбира се, щом искаш“ — каза тя, макар че преди това бе смятала да помоли майка си, ако може, да смени рокличката. Тя наистина беше хубава — стига, разбира се, да не ви притесняват почти крещящо ярки червени и жълти райета, — но освен това беше прекалено къса и прекалено тясна. Майка й я бе купила от „Сиърс“, поръчвайки почти наслука само един номер по-голям от този, който Джеси бе носила предишната година. Както обикновено се случва, в много отношения тя бе расла малко по-бързо от предполагаемото. Все пак, щом татко я харесваше… и щом той щеше да се застъпи за нея по въпроса за затъмнението и да помогне на усилията й…
Той наистина се застъпи за нея и й помогна с Херкулесови усилия. Започна същата вечер, като след вечеря (и след две три чаши vin rouge17) предложи на жена си да освободят Джеси от излета до върха на Маунт Вашингтон за наблюдение на затъмнението. Щяха да ходят повечето от съседите им; веднага след Деня на загиналите18 бяха започнали да се събират неофициално, за да обсъждат как и откъде да наблюдават наближващото слънчево явление (за Джеси тези сбирки приличаха на обикновени, с нищо незабележими летни коктейли), и дори си бяха измислили име — Слънцепоклонниците от Дарк Скор. Слънцепоклонниците бяха наели за случая един от училищните микробуси на областта и планираха да заминат за върха на най-високата планина в Ню Хампшир, снабдени с храна за из път, полароидни очила, специално конструирани рефлекторни кутии, камери със специални филтри… и шампанско, разбира се. Много, много шампанско. За Джесината майка и за по-голямата й сестра това, изглежда, беше самото олицетворение на леко, изискано веселие. Джеси го смяташе за същността на всичко досадно… при това, без да прибавя към уравнението присъствието на Пуф-паф.
На деветнадесети след вечеря тя излезе на верандата уж за да прочете двадесет-тридесет страници от книгата на господин Клайв Луис „Вън от мълчаливата планета“, преди слънцето да е залязло. Истинската й цел далеч не бе толкова интелектуална: тя искаше да чуе как баща й ще направи своя — техния — удар и безмълвно да го окуражава. Тя и Мади от години знаеха, че връзката между дневната и трапезарията в лятната им къща притежава особени акустични качества, вероятно дължащи се на високия силно скосен таван; Джеси смяташе, че дори Уил знае как звукът се пренася отвътре навън към верандата. Само родителите им сякаш не знаеха, че стаята все едно имаше подслушвателно устройство и че повечето от важните решения, които взимаха в тази стая, докато сърбаха коняка или кафето си след вечеря, ставаха известни (поне на дъщерите им) много преди заповедите да преминат от щабквартирата надолу по каналния ред.
Джеси забеляза, че държи романа на Луис наопаки, и бързо се постара да изглади ситуацията, преди Мади да мине случайно и да й се изкикоти без глас. Чувствуваше се малко виновна за това, което правеше — като се замисли човек, то бе много по-близко до подслушването, отколкото до окуражаването, — но не достатъчно виновна, че да престане. И всъщност все още смяташе, че се намира откъм добрата страна на една тънка нравствена линия. В края на краищата не се криеше в дрешника или нещо подобно, а седеше навън, на открито, изложена на ярката светлина на захождащото слънце. Седеше навън с книгата си и се чудеше дали на Марс стават слънчеви затъмнения и ако стават, дали там горе съществуват марсианци, които да ги наблюдават. Ако родителите й мислеха, че никой не може да чуе какво говорят само защото си седят на масата вътре, тя ли беше виновна за това? Трябваше ли да влезе и да им каже?