Де такъв късмет!
Някъде наблизо се чу бавно, сънено бръмчене. Най-напред си помисли за будилник. После — след две-три минути дрямка с отворени очи — за газов детектор. Тази мисъл причини кратък, безпочвен прилив на надежда, който я доближи още малко до същинското събуждане. Осъзна, че това, което чува, съвсем не звучи като газов детектор. Звучеше като… ами… като…
„Това са мухи, маце, нали така? — Безпардонният глас сега звучеше уморено и измъчено. — Чувала си за «Летните момчета», нали? Е, това са «Есенните мухи», а техният вариант на бейзболните финали в момента се играе върху Джералд Бърлингейм, именития адвокат и фетишист на белезниците.“
— Господи, трябва да стана — каза тя с грачещ, дрезгав глас, в който едва разпозна своя собствен.
„Какво, по дяволите, означава това?“ — запита се наум, а отговорът: „Абсолютно нищо, благодаря“ — довърши работата по окончателното й връщане към будното състояние. Тя не искаше да е будна, но реши, че ще е по-добре да приеме този факт и да направи от него каквото може, докато може.
„И сигурно ще е най-добре да започнеш със събуждането на ръцете си. Ако въобще могат да се събудят, разбира се.“
Тя погледна дясната си ръка, после завъртя глава върху ръждивата арматура на врата си (който бе само полузаспал) и погледна лявата. Осъзна, че ги гледа по един съвсем нов начин — че ги гледа така, както би гледала мебели на витрината на някоя изложба. Те сякаш нямаха абсолютно нищо общо с Джеси Бърлингейм и тя си каза, че това всъщност не е кой знае колко странно — в края на краищата бяха напълно безчувствени. Усещанията започваха чак долу, малко преди мишниците й.
Опита се да се придърпа нагоре и с изумление откри, че бунтът в ръцете й е напреднал повече, отколкото е подозирала. Те отказваха да поместят не само нея, но и самите себе си. Заповедта на ума й остана напълно пренебрегната. Тя отново вдигна поглед към тях и този път не й заприличаха на мебели. Сега изглеждаха като белезникави късове месо, увиснали на касапски куки. Джеси нададе дрезгав вик, изпълнен с ужас и гняв.
Ръцете обаче не се съживяваха, поне засега, а нейният бяс или страх, или и двете, нямаше с нищичко да промени това. Но какво ли става с пръстите? Ако успееше да ги свие около креватните стълбове, тогава може би…
… или може би не. Пръстите изглеждаха безполезни като ръцете й. След почти цяла минута усилия Джеси бе възнаградена само с едно леко безчувствено потрепване от десния палец.
— Мили Боже! — изрече тя със своя продран прахоскърцащ глас. Сега в него нямаше гняв, само страх.
Разбира се, много хора умираха при злополуки — струваше й се, че през живота си е виждала стотици, може би дори хиляди „клипове на смъртта“ по телевизионните новини. Чували с трупове, изнасяни от катастрофирали коли или измъквани от джунглата със специални въжени приспособления, крака, стърчащи от набързо разпънати одеяла, докато на фона горят сгради, пребледнели, пелтечещи свидетели, сочещи към локви тъмна лепкава течност на някоя пътека или върху под на баня. Тя бе видяла покрития с бял покров труп, който представляваше Джон Бълуши19, изнесен от хотел „Шато Мармон“ в Лос Анжелос; бе видяла как акробатът Карл Валенда губи равновесие и пада тежко върху въжето, по което се опитва да премине (то беше опънато между два курортни хотела, доколкото можа да си спомни), сграбчва го за миг, после полита надолу към смъртта си. Новините излъчваха тези кадри отново и отново, сякаш бяха обсебени от тях. Тъй че тя знаеше, че хората умират при злополуки — разбира се, че го знаеше, — но досега някак не бе осъзнавала, че вътре в тези хора е имало хора, същите такива като нея, хора, които не са имали и най-малката представа, че никога повече няма да ядат сандвич със сирене, няма да видят нито един рунд от „Последно премеждие“ (и моля ви, не забравяйте да оформяте отговорите си като въпроси) и няма да се обадят на най-добрите си приятели, за да им кажат, че покерът на стотинки в четвъртък вечер или пазаруването в събота следобед е направо чудесна идея. Край на бирата, край на целувките, а фантазията ви за секс върху хамак по време на буря никога няма да се осъществи, защото ще сте много заети да бъдете мъртви. Всяко сутрешно пробуждане в леглото може да ви бъде последното.
„Случаят с тази сутрин отива много по-далеч от «може» — помисли си Джеси. — Струва ми се, че стига до «вероятно». Къщата — нашата чудесна тиха крайезерна къща — като нищо ще се окаже в петъчните или съботните вечерни новини. Ще се появи Дъг Роу с онази негова бяла мушама, дето толкова много я мразя, и ще говори в микрофона си, наричайки я «къщата, в която починаха видният портландски адвокат Джералд Бърлингейм и съпругата му Джеси». После пак ще покажат студиото с Бил Грийн, който ще съобщи спортните новини, и това не е патология, Джеси, това не са хленчовете на Благоверната или декламациите на Рут. Това е…“