— Защо не можа да ме оставиш на мира? — попита го тя сега. — Защо трябваше да ставаш такъв задник заради това нещо? Такъв мръсник?
„Няма нищо. Не мисли за Джералд, мисли за белезниците. Два чифта ограничителни приспособления за ръце — марка «Крайг», размер М-17. Означението М означаваше мъжки, а седемнадесет бе броят на зъбците за затягане.“
Едно ярко и горещо усещане разцъфна в стомаха и гърдите й. „Не му обръщай внимание — каза тя на себе си, — а ако непременно трябва да му обърнеш, прави се, че е от лошо храносмилане.“
Но нямаше как. Чувствуваше надежда, а тя не търпеше да бъде отричана. Най-доброто, което можеше да направи, бе да я уравновеси чрез реализъм, непрекъснато да си напомня за първия безуспешен опит за измъкване от белезниците. Но въпреки усилията да си спомни болката и неуспеха тя откри, че мисли за това колко близко — колко близко, мамка му — бе стигнала до измъкването. Още половин сантиметър може би щеше да свърши работа, бе помислила тогава тя, а един със сигурност би бил достатъчен. Костните издатини под палците наистина бяха проблем, но нима щеше да умре на това легло само защото не може да прекоси разстояние, не по-широко от горната й устна? Определено не.
Джеси направи усилие да остави настрана тези мисли и да се върне към деня, в който Джералд бе донесъл белезниците вкъщи. Към начина, по който ги бе държал с безмълвното благоговение на бижутер, който показва най-фината диамантена огърлица, минавала някога през ръцете му. В интерес на истината, самата тя също доста се впечатли от тях. Спомняше си колко бяха лъскави и как светлината от прозореца забиваше тънки отблясъци в синкавата стомана на халките и назъбените кръгчета на ключалките, които позволяваха белезниците да се нагласяват към китки с различни размери.
Поиска да узнае откъде ги е взел — обикновено любопитство, не обвинение, — но той не пожела да сподели нищо повече, освен че му бил помогнал един от по-отраканите в съда. Каза това и й пусна едно неясно малко полунамигване, сякаш залите и чакалните на Къмбърландския окръжен съд бъкаха от такива оправни момчета и той ги познаваше всичките. Всъщност този следобед Джералд се държа така. сякаш бе пипнал две ракети „Скъд“, а не два чифта белезници.
Тя лежеше на леглото, облечена в бяла дантелена риза и подходящ копринен клин — костюм, който определено почти го нямаше — загледана в него със смесица от веселост, любопитство и възбуда… но в този ден преди всичко с веселост, нали? Да. Откри, че наистина е много забавно да наблюдава как Джералд, който винаги толкова се стараеше да бъде господин Хладнокръвен, крачи из стаята като разгонен жребец. Косата му беше накъдрена на онези смахнати тирбушончета, които малкото й братче наричаше някога „пиленца“, и все още не бе свалил черните си найлонови чорапи на преуспяващ мъж. Тя си спомни как хапеше бузи отвътре — при това доста силно, — за да сдържи усмивката си. Господин Хладнокръвен този следобед говореше по-бързо от търговец при разпродажба на стоки след фалит. После най-неочаквано спря насред словоизлиянията си. Върху лицето му се изписа изражение на комична изненада.
— Джералд, какво има? — попита го тя.
— Току-що осъзнах, че не зная дали ти въобще искаш да се занимаваш с това — отвърна той. — Аз само дърдоря ли, дърдоря, разпенил съм се тука, както много добре виждаш — знаеш ли това, знаеш ли онова, а още не съм те помитал дали…
Тогава тя се бе усмихнала отчасти защото шаловете много й бяха омръзнали, а не знаеше как да му каже, но главно просто защото беше приятно да го види отново възбуден на тема секс. Е, добре, сигурно бе малко странно да се възбуждаш от идеята да заключиш жена си с белезници, преди да се гмурнеш в дълбокото с дългия бял прът. Е, и? Беше си само между тях двамата, нали, и всичко беше само на шега — наистина нищо повече от лека оперетка. Джилбърт и Съливан21 представят „Интимни игри“, аз съм просто окована да-маа във флотата на кра-ляа. Освен това съществуваха и по-странни прищевки: Фрида Соумс, съседката от другата страна на улицата, веднъж бе признала пред Джеси (след два предварителни аперитива и половин бутилка вино по време на обяда), че бившият й съпруг обичал да го пудрят и повиват като бебе.
Втория път хапането на бузите не успя и тя избухна в смях. Джералд я гледаше с леко килната надясно глава и увиснала в лявото ъгълче на устата усмивчица. През последните седемнадесет години бе опознала добре това изражение — то означаваше, че той се готви или да се разгневи, или да се разсмее заедно с нея. Обикновено трудно можеше да се каже кое от двете ще вземе връх.