— Искаш ли да участвуваш все пак? — попита я той.
Тя не бе отговорила веднага. Вместо това престана да се смее и го фиксира с едно изражение, което се надяваше да е достойно за най-подлата нацистка богиня-кучка, украсявала някога кориците на списанието „Мъжки приключения“. Когато почувствува, че е постигнала точната степен на ледено високомерие, вдигна ръце и спонтанно изрече четири думи които го докараха до леглото с подскоци, явно опиянен от възбуда:
— Ела тук, копеле такова.
След нула време той вече се пипкаше да слага белезниците на ръцете й, а после да ги закача за креватните стълбове. Таблата на леглото в главната спалня на портландската им къща нямаше летви и ако той бе получил инфаркта си там, тя просто щеше да измъкне белезниците през краищата на стълбовете. Докато пъшкаше и се суетеше около белезниците, доволно търкайки едното си коляно долу в нея, той говореше. И едно от нещата, които й каза, беше за М и Ж и за това как работят ключалките. Каза й, че е търсил Ж, защото женските белезници имали 23 зъбци вместо 17, колкото притежавали повечето от мъжките. По-големият брой зъбци означавал, че женските могат да стават по-тесни. Обаче се намирали трудно и когато приятелчето от съда му казало, че може да намери два чифта мъжки на много разумна цена, Джералд не пропуснал шанса.
— Някои жени могат направо да си измъкнат ръцете от мъжки белезници — беше й казал той, — но ти си с доста едър кокал. Освен това не исках да чакам. Е… я сега да видим…
Той щракна гривната върху дясната й китка, като отначало бързо превъртя ключалката, а към края забави и при отминаването на всеки зъбец питаше дали я боли. Всичко беше наред до последното зъбче, но когато я накара да опита дали може да извади ръката си, тя не успя. Наистина, китката й се измъкна цялата, а по-късно Джералд й каза, че дори това не трябвало да става, но когато халката стигна до опакото на ръката и основата на палеца й, комичното му тревожно изражение се бе стопило.
— Смятам, че ще свършат чудесна работа — бе казал той. Тя помнеше това много добре, а още по-ясно си спомняше какво бе прибавил след това: — Доста ще се позабавляваме с тези неща.
Все още погълната от яркия спомен за този ден, Джеси отново започна да дърпа, ръцете си надолу, като се опитваше някак да ги свие достатъчно, че да може да ги извади през халките на белезниците. Този път болката я удари почти веднага, като започна не от китките и дланите, а от претоварените мускули на раменете. Джеси стисна очи, напъна по-силно надолу и се опита да не усеща болката.
Сега дланите и пръстите й се присъединиха към хора на негодуванието и когато тя отново доближи крайния предел на мускулната си сила, а белезниците започнаха да се впиват в оскъдната плът, покриваща опакото на ръцете й, те започнаха да скърцат. „Постериорно сухожилие — помисли си тя, наклонила глава настрани и изтеглила устни назад в широка, пресъхнала и болезнена гримаса. — Постериорно сухожилие, постериорно сухожилие, мамка му на това постериорно сухожилие!“
Нищо. Никакъв напредък. И тя започна да подозира — силно да подозира, — че тук има нещо повече от сухожилия. Тук. имаше също и кости, няколко гадни малки костички, преминаващи по външния ръб на ръката й под долната става на палеца, няколко гадни малки костички, които сигурно щяха да я довършат.
С последен вопъл на смесица от болка и разочарование, Джеси за пореден път отпусна ръце. Раменете и ръцете й над лактите тръпнеха от изтощение. Дотук с изплъзването от белезниците, понеже били М-17 вместо Ж-23. Разочарованието почти надхвърляше физическата болка, то жилеше като отровена коприва.
— Мамицата му мръсна! — изкрещя тя на празната стая. — Мамка му, мама му, мааму!
Някъде край езерото — днес още по-далеч, ако се съди по звука — дърворезачката отново заръмжа и това я вбеси допълнително. Вчерашният тип, върнал се за още. Просто някой тъпанар с бархетна риза на червени и черни карета от „Ел Ел Бийнс“, дошъл тук да си играе на Пол Бъниан22, реве в далечината със своята дърворезачка и си мечтае как довечера ще се мушне в леглото със своето котенце… или може би си мечтае за футбол, или просто за няколко ледени питиета долу в бара на кея. Джеси видя оня с карираната бархетна риза така ясно, както бе видяла момичето с тумруците, и ако мислите можеха да убиват, неговата глава щеше да се пръсне през задника му на същата минута.
— Не е честно! — изкрещя тя. — Просто не е ч… — Някакъв сух спазъм я сграбчи за гърлото и тя замлъкна, уплашена и с разкривено лице. Бе усетила твърдите костни парченца, които препречваха пътя на бягството й — о, Господи, нима, — но все пак бе стигнала на косъм от него. Това бе истинският извор на огорчението й — не болката и в никакъв случай невидимият секач със стържещата резачка. Огорчаваше я съзнанието, че е напреднала много, но съвсем не и достатъчно. Тя можеше още да стиска зъби и да търпи болката, но вече не вярваше, че това ще й помогне с каквото и да било. Този последен половин-един сантиметър щеше да остане подигравателно непреодолим. По-нататъшното опъване можеше само да причини натрупване на вода и подуване на китките й, а това би влошило ситуацията, вместо да я подобри.
22
Легендарен герой от американския фолклор, дървосекач с огромен ръст и невероятна сила. — Б.пр.