Канарис, атакуван с въпроси от Министерството на външните работи, СД и дори от щаба на Хитлер, след дълго увъртане, убедил се, че повече не може да си мълчи, на 11 октомври 1941 г. изпраща в Министерството на външните работи дълъг меморандум, в който признава, че от 45 арестувани 12 са агенти на абвера, а останалите, макар да не е изключено да са събирали за тях информация, в регистратурата на абвера не фигурират.
Под перото на Канарис историята на Сиболд се превръща в ловко фалшифицирана версия. Канарис по-конкретно пише:
„Скоро след като Сиболд започва работа в САЩ, у нас възникна подозрение, че изпращаната от него информация не заслужава пълно доверие, макар че някои негови сведения получиха висока оценка от щаба на ВВС и не се оспорваха от командуването на ВМФ. В същото време инфорамцията му например за набелязаните мерки за повишаване боеспособността на военновъздушните сили на САЩ беше призната за негодна, а другите съобщения — за незаслужаващи вниманието на нито едно наше ведомство.
Възникналото в абвера недоверие както към самия Сиболд, така и към неговите материали се засили, когато той се опита да получи от нас кода, използван за нелегалната радиостанция «Макс», чиито предавания той трябваше само да ретранслира. Въпреки настояването му той тъй и не получи кода. Скоро Сиболд изопачи шифрованата телеграма с указаннията, които трябваше да предаде на «Глен», и това само засили нашите подозрения.
… Другите резидентури многократно се обръщаха към нас с молба да свържат със Снболд своите агенти, действуващи в Съединедниете щати, но абверът категорично им отказваще, за да не ги излага на опасност от провал.
Оттогава започнахме да изпращаме на Сиболд дезинформация, разчитайки, че ще попадне в ръцете на противника и ще го заблуди за истинските мащаби и насоката на нашата работа в САЩ.“
Канарис категорично твърди, че Сиболд уж познавал свързаните с него абверовци сами по псевдонимите им и следователно на него му било известно, че доктор Ранкин всъщност е майор Ритер.
Канарис завършва предългия си меморандум с оплакването, че агентите на абвера никога не получавали подкрепа и защита от посолството и консулствата на Германия в САЩ, докато американската агентура винаги може да се опре на американските представители в чужбина.
Съчинението на Канарис, съдьржащо уж правдиво осветление и откровена оценка на събитията, намира благоприятен отклик в Министерството на външните работи и в другите ведомства, а обясненията и оправданията му минават за чиста монета. Въпросът е изчерпан. Канарис отново се измъква.
Меморандумът на главния нацистки шпионин интересен не с това, което се казва в него, а с това. което се премълчава. Без да говорим за такива „дребни“ неточности като твърдението, че Сиболд не знаел истинските фамилни имена на Ранкин и Сорау, и че абверът още от самото начало го подозирал като агент-двойник, всичко в този документ е лъжа от начало до край.
Но каква е истинската история на „Бродягам“, ако отхвърлим басните на Канарис? През есента на 1939 г., когато завербувал Сиболд и му разрешил да посети американското консулство в Кьолн, Ритер повярвал, че това посещение е наистина необходимо на новия агент, за да осигури жена си с парични средства, докато в Хамбург подготвят за работа с радиостанцията. Изглежда на никого не му и минавало през ум да провери, макар и не особено щателно, кандидата за шпионин — тогава вероятно щеше да стане ясно, че той изобщо няма жена в Америка.
В Кьолн Сиболд се оплакал на американския вицеконсул, че работници на абвера го принуждават да стане радист на немското разузнаване в САЩ и го попитал как да постъпи. Мехер бързо се ориентирал що за човек е Сиболд, не се усъмнил в искреността му и без да се консултира с Вашингтон, опасявайки се, че немците четат донесенията на консулството, го посъветвал привидно да приеме предложението на абвера. Споразумели се, щом завърши подготовката си в Хамбург, Сиболд да замине за САЩ, където специални чиновници на Държавния департамент що го свържат с ФБР. „Бродягата“ се върнал в Хамбург, a Мехер се отправил за Лисабон, откъдето информирал Държавния департамент за предстоящото пристигане на Сиболд. На 6 февруари 1940 г. Сиболд пристигнал в САЩ с фалшив паспорт на името на Уилям Д. Сойер. В Държавния департамент и във ФБР от конспиративни съображения започнали да го наричат С. Т. Дженкинс. Не зная и не мога да си обясня как Сиболд, прост и слабограмотен човек, успявал да помни всички свои фамилни имена и да изпълнява сложните задачи толкова успешно, че и двете разузнавания да останат доволни. Той се ползвал с неограниченото доверие на немците, които предавал, и заслужил благодарността на американците, на които служил честно и предано.