В Лисабон сътрудникът на резидентурата на абвера Доблер (известен като Дуарт) поддържа връзка с един от английските дипломатически куриери. При обикновеното служебно пътуване, по време на престоя си в Лисабон, той предавал дипломатическата поща на Доблер, който я отварял и фотографирвал материалите на микрофилм.
Много деен немски агент била техническата секретарка на американското консулство в Антверпен белгийката Джени Лемер. Интересна и трудолюбива млада жена, тя с еднакво старание изпълнявала и служебните си задължения, и поставените и шпионски задачи. Поради това, че не достигат технически служещи — американци, Лемер имала достъп до секретните документи и редовно ги предавала на немците, освен всичко, което успявала да подслуша. Но Лемер си спечелила разположението на абвера най-вече с това, че крадяла от консулството чисти бланки за американски паспорти. Ритер който я завербувал и ръководел, веднъж дори разпратил до различните подразделения на абвера писмо с предложение да си разпределят получените от шпионката паспорти. Това продължава до пролетта на 1940 г., когато нацистите окупирват Белгия и американското консулство е закрито.
През войната, след като британското посолство в Италия прекратява своята работа, изключително значение за англичаните придобила дипломатическата им мисия във Ватикана начело с посланика Осбърн, поела върху себе си ролята на наблюдателен пост. Камериерът на Осбърн бил агент на италианското разузнаване, известен под прозвището „Ливио“. Според договора, сключен още през 1936 г. между Канарис и началника на италианското разузнаване генерал Роата, абверът получавал събраната от „Ливио“ информация, докато не го провалил един английски агент, проникнал в италианското разузнаване.
Историята на шпионажа познава много примери, когато най-добри се оказват не шпионите-професионалисти, а шпионите-дилетанти. Дилетантка била и една млада миловидна унгарка (ще я наречем Илонка Сабо) — камериерка в хотел „Ритц“ в Будапеща.
Всичко започнало през февруари 1941 г., когато в Будапеща пристигнал новият посланик на САЩ в Унгария Херберт Пел. Той принадлежал към малката група дипломати-непрофесионалисти, идващи от състоятелни или „добри“ американски семейства. Тези представители на „елита“ лесно и бързо получавали високи дипломатически постове, до които професионалистите стигали трудно и бавно, и затова се отнасяли към любителите с доста голяма доза неприязън. При назначаването на важни дипломатически постове в чужбина Рузвелт отдавал предпочитание именно на „любителите“, смятайки, че те ще му изпращат по-обективни и правдиви сведения, отколкото предпазливите и често консервативни дипломати-професионалисти.
През 1936 г. Пел бил вицепредседател на националния комитет на Демократическата партия за провеждане на избирателната кампания на президента. През 1937 г., една година след преизбирането, Рузвелт назначил Пел за посланик в Португалия, но не като обикновена в подобни случаи награда за оказаното от него съдействие при преизбирането му, а затова, че Лисабон предоставял възможност отблизо да се наблюдават събитията в Европа. Рузвелт се надявал да получи от Пел необходимата информация за немците и италианците, помагащи на метежниците на Франко в Испания. Така Херберт Пел става „пратеник на президента“, една от „звездите“ на персоналната дипломация на Рузвелт като Булит в Париж, Бидъл във Варшава и Дейвис в Брюксел.
Изразявайки своята признателност за назначението си, Пел изпраща на президента сведение след сведение и рисува картината на ускоряващия се марш на нацизма. В писмата си до Рузвелт тей откровено и подробно излага своите съображения, съмнения и предчувствия, което не би могъл да направи в донесенията си до държавния секретар Хел. Рузвелт разбира и цени Пел и в писмото си от 30 октомври 1940 г., адресирано до „скъпия Берти“, пише:
„Вие вероятно дори не можете да си представите, колко е важно за мен, че сега сте в Лисабон… Убеден съм, че смятате за свой дьлг и занапред да останете на поста си, тъй като при създалата се обстановка той е за нас най-добрата наблюдателна кула в Европа.“
През 1941 г. Рузвелт премества Пел в Будапеща, откъдето той може да наблюдава интригите на Хитлер на Балканите. Пел разбира, че в Будапеща ще остане кратко време, и затова не наема специално помещение за своя резиденция, а се настанява в знаменития хотел „Риц“. Обслужва го техническият персонал на хотела, а жена му си взема за лична камериерка Илонка Сабо, която има за задължение да чисти стаите и да обслужва гостите на посланика.