„В 01.00 на 29 юли беше подлушан следният разговор по радиотелефона между министър-председателя Чърчил и президента Рузвелт във връзка с обръщението на генерал Айзенхауер към италианския народ и предстоящото сключване на примирие с Италия:
ЧЪРЧИЛ: Ние не искаме да предлагаме каквито и да е било конкретни условия за примирието, преди да ни помолят за това.
РУЗВЕЛТ: Правилно.
ЧЪРЧИЛ: Ние можем да почакаме ден-два.
РУЗВЕЛТ: Правилно.
През това време ще бъде разгледан въпросът за британските военнопленници в Италия, за да не се допусне прехвърлянето им в страната на хуните. По този повод Чърчил възнамерява да се обърне непосредствено към италианския крал, а Рузвелт обещава да направи същото от своя страна, макар да не знае как ще осъществи намерението си.
По такъв начин — се казва в заключение във «Военен дневник» — е получено неоспоримо доказателство, че между англо-американците и италианците вече се водят секретни преговори.“
Рузвелт и Чърчил често разговарят по трансатлантическия радиотелефон, или, както го наричат, „горещата линия“. Те считат този начин за връзка не само за безопасен, но и за бърз, тъй като позволява да се избягва дипломатическото разтакаване, зашифроването, изпращането и разшифроването на телеграмите и в същото време укрепва личните им отношения. Увереността на президента и на министър-председателя се базира на уверенията на специалистите, че уж „горещата линия“ изключва всяка възможност за подслушване благодарение на това, че разговорът минава през специално засекретяващо устройство, а също и поради автоматичната промяна на честотите, на които работи ра-диопредавателят, обслужващ тази линия.
Как тогава германците успяват да засекат засекретения разговор между Чърчил и Рузвелт, да го разшифроват и доложат на Хитлер? За да отговорим на този въпрос трябва да се върнем към октомври 1939 г., когато Симон Кодъл, агент на абвера в Ню Йорк, изпраща на Бенсман в Бремен няколко статии от вестник „Ню Йорк таймс“. Пакетът с изрезки благополучно подминава британската цензура на Бахамските острови и стига до получателя. Бенсман е особено заинтересован от една статия с интригуващото заглавие: „Разговорите на Рузвелт по радиото с неговите посланици са защитени от засекретяващо устройство, изключващо подслушването от шпиони“. В статията се съобщава, че в звуконепроницаема стая в сутерена на Белия дом е монтиран специален уред, който засекретява трансатлантическите телефонни разговори на президента.
Бенсман препраща статията на специален междуведомствен комитет, занимаващ се с въпросите на подслушването, а оттам я изпращат в германската пощенска служба. Макар последната да не се занимава с разузнаване в пълния смисъл на думата, тя разполага с научна база за изследване в областта на съобщенията. След продължителна и упорита работа германците отначало конструират модел на зашнфроващо устройство, след това самия уред, а накрая и дешифриращо устройство. В уединена местност близо до Айндхофен, на брега на окупирана Холандия, се появява специална радиостанция с гигантски насочени антени. Германците я снабдяват с такава съвършена апаратура, че уловените разговори се дешифрират незабавно, а цялата операция, от улавянето до постъпването на преведения текст в Берлин, продължава само около два часа. Вероятно това е най-бьрзият начин за получаване на секретна информация в цялата история на разузнавателните служби.
Единственият екземпляр на дешифрирания и преведен текст се изпраща само на Химлер. Нито абверът, нито разузнавателните управлеппя на армията, на ВВС и ВМФ получават текстовете на подслушаните телефонни разговори. При Химлер те започват да постъпват от март 1942 г. Най-важните от тях се докладват не Хитлер, а копия понякога се изпращат на Рибентроп, макар че той обикновено не им придава особено значение.
Немските оператори бързо се научават да извличат ценна информация дори от най-кратките или външно съвсем безобидни разговори. Списъкът на английските и американските държвни дейци и високопоставени чиновници, от разговорите, на които немците черпят важни сведения, наподобява справочника „Кой какьв в“ в ръководството на съюзните страни: Хари Хоп-кинс, Идън, Хариман, Андерсън (за известно време фактически заместник на Чърчил), главният личен секретар на Чърчил Мартин, английският посланик във Вашингтон Кемпбел, генералният директор на английското Министерство за икономическа война Лейн Рос, а също и много други отговорни служители от Военното министерство, Министерството на военния транспорт, Министерството на снабдяването и т.н.