Началникът на разузнавателното управление на военновъздушните сили Шмидт отговаря на Карлс едва на 19 януари 1942 г. т.е. почти половин година след като получава резюмето на Холхауз.
„Според някои данни — пише той — работата в областта на атомната физика, особено в САЩ, дотолкова с напреднала, че ако войната се проточи, тя може да бъде от съществено значение. Затова е желателно чрез абвера да се получи допълнителна информация за американските планове и за напредъка на САЩ в областта на атомните изследвания.“
Началникът на военнотехническото управление на вермахта Родер проявява интерес към донесенията на Холхауз и се обръща към Карлс със следната молба:
„Чрез другите агенти, намиращи се засега в САЩ, е желателно да се изясни:
1) какви процеси се използват за производството на тежък уран;
2) къде се провеждат такива експерименти с големи количества уран, включително и в частни промишлени лаборатории;
2) каква друга суровина се използва при различните процеси.“
Родер препоръчва в САЩ да бъде изпратен нов агент, за предпочитане физик, за да събира информация на място. Канарис и Пикенброк се съгласяват и изборът пада на Кохлер.
Той, общо взето, не е идеалният кандидат за изпълнението на такава отговорна задача, но други кандидати няма, а Кохлер все пак притежава определени качества, които го правят приемлив за ролята на агент на абвера в САЩ. Първо, той не е новак в шпионажа, работил е за разузнаването по време на Първата световна война и епизодично между двете войни. Второ, по националност той е холандец, а по вероизповедание — католик, което би могло да послужи като сериозна причина за бягство от нацистите и му дава основание да се представя за бежанец. И накрая, на времето той е учил за инженер и въпреки че е станал бижутер, все пак са му останали известни технически знания. Като законсервиран агент на германското разузнаване Кохлер живее известно време в Ню Йорк, но е отзован, когато във финансовите му отчети откриват някои „неточности“. Кохлер успява да се оправдае и ръководството на абвера с удовлетворение посреща съгласието му да се върне в САЩ сега вече като „атомен“ шпионин.
Кохлер преминава кратък инструктаж по основите на атомната физика. Малко подновяват предишната му „легенда за прикритие“, но както и по-рано, най-добрата му маскировка е неговата външност на безвреден еснаф. Нисък, пълнеещ, той носи очила с дебели стъкла и не бие на очи, нищо не дава повод да бъде заподозрян, че е шпионин. Предвиждало се да замине заедно с жена си за Щатите през Аржентина с виза, която да получи резидентурата на абвера в Мадрид, а по-нататъшният му път да бъде осигурен от резидентурата в Буенос Айрес.
Кохлер се съгласява с този маршрут, въпреки че изпитва узвестни съмнения, доколко е целесъобразно новото му пътуване в САЩ с шпионски цели. Предишния път пребиваването му в Съединените щати завършва благополучно, но той съвсем не е сигурен, че ФБР не се е заинтересувало от него. Освен всичко останало, той е бил и задържан във връзка с едно криминално дело.
Веднъж в Холандия той открадва от свой приятел чанта с няколко хиляди гулдена и е осъден на година и половина затвор, въпреки че излежава само шест месеца.
Той се опасява, че „Интерпол“ е разпратил отпечатъците му на всички полиции в света, включително и на американската, и че това може да бъде началото на неговото разобличаване.
В края на краищата Кохлер преодолява съмненията си, за което до голяма степен допринася обещаното високо възнаграждение — той никога не е могъл да устои пред парични изкушения, — но главно защото го осенява блестяща мисъл: да получи парите, да замине за Аржентина и „да се изгуби“.
Още в Мадрид първоначалният план за пътуването се оказва под заплаха — резидентурата на абвера не успява да получи за Кохлер виза за Аржентина. Налага се да променят маршрута. Предлагат на Кохлер да замине за САЩ от Лисабон с американска входна виза, която той, дребният, нещастен холандец-католик и антифашист сам трябва да измоли от американския консул.
Кохлер се съгласява и с това. Осенява го нова, още по-перспективна идея, отколкото тази, която го привлича към Аржентина. С тази идея и с фалшиви документи той отива в приемната на американския вицеконсул в Мадрид, за да иска входни визи за себе си и за жена си.
— Знаете ли, сър — заявява той на вицеконсула, — в действителност аз съм сътрудник на абвера и съм изпратен за вашата страна със специална задача. На първо място, аз трябва да сглобя радиостанция, за да предавам на немското разузнаване особено важни и срочни сведения.