Гьобелс препраща писмото и гестапо, където то попада в Паул Краус, ръководителите на тъй нареченото „Морско бюро“ в Хамбург, занимаващо се още от 1930 г. със създаването на нелегални нацистки групи в морските плавателни съдове, с организиране на мрежа от полицейски шпиони, секретни информатори и моряци-куриери във връзка със задграничната агентура. Около 1934 г. Краус вече разполага със стотици действуващи и „замразени“ агенти и потенциални кандидати за вербуване. Особено голямо значение той придава на агентите от състава на екипажите на бързоходните германски лайнери, посещаващи американските пристанища: на „Европа“ агенти на гестапо са един инженер, един от офицерите и стюардът Карл Шлютер; на „Бремен“ — Карл Айтел и друг стюард; на „Ню Йорк“ — някой си Тео Шютц.
Грайбъл, пристигнал по покана на Краус в Хамбург, с удоволствие се съгласява да работи в САЩ като агент-вербувач на „Морско бюро“ и „да култивира“ връзки е лица, които могат да станат полезни агенти. След като се завръща в Щатите, Грайбъл активно се включва в дейността па организацията „Приятели на нова Германия“, разчитайки да я използва като база и „прикритие“ за шпионските си цели. Тук той си намира такива „приятели“ като Аксел Уилер-Хил и Оскар Карл Пфаус, които след време щяха да станат важни винтчета в германската шпионска машина, но през 1934 г. тези отявлени нацисти не могат да бъдат осо-бено полезни на абвера.
Търсейки перспективни кандидати, Грайбъл си спомня за един свой приятел, който работи на много интересно за разузнаването място. В досието на Грайбъл в абвера този човек фигурира под псевдонима Данеберг (или подагент Ф-2307/д-р Г.). От личното досие на Данеберг, което открих в архивите на абвера, научих, че под този псевдоним се крие американският по-даник от германски произход, едноръкият 51-годишен инженер Кристиан Ф. Даниелсен, сътрудник на бюрото за конструиране на новите ескадрени миноносци за военноморския флот на САЩ в завода в Бангор, щата Мен.
По покана на Грайбъл и с негови средства Даниелсен пристига в Ню Йорк и срещата на приятелите се оказва твърде полезна за Грайбъл. Даниелсен живее в Щатите вече почти четиридесет години, станал е гражданин на САЩ, но в Германия, която, както и преди, смята за своя родина и където притежава поземлена собственост, живеят трите му дъщери. Той без колебание приема предложението на Грайбъл и става един от най-ценните му агенти. Още след първата си среща двамата заедно заминават за Бангор и Даниел-сен предава на Грайбъл копия от чертежите на военния кораб, върху който в момента работи.
През октомври 1934 г. в приемната на доктор Грайбъл в Йорквил се появява нов пациент.
— Игнац! — обръща се той към лекаря, щом остават сами в кабинета. — Не ме ли помниш? Познаваме се от 1922 г. във Франция, когато изпълнявахме задачата, възложена ни от полковник Хемп.
— Да, да! — възкликва Грайбъл. — Вили Лонковски. Дявол да го вземе! Какво правиш в Америка?
Лонковски разказва за себе си, съобщава му, че е чел във вестниците колко много прави Грайбъл за нова Германия, и добавя:
— А след това ми стана известно, че търсиш хора, занимаващи се с това, с което се занимавам и аз.
Лонковски и Грайбъл се споразумяват да обединят своите шпионски групи и да продължат по-нататък съвместно работата, с която „Секс“ сега се залавя с удвоена енергия. По това време той разполага освен с Ото Фос и Вернер Худенберг и с други агенти, а след време в обединената агентурна мрежа на Грайбъл и Лонковски са включени такива източници на информация като един капитан от американската армия, който доставя сведения за новите типове въоръжение в пехотните части на САЩ, един чертожник във фирмата, строяща кораби за ВМС в Ню Йорк, един артилерийски конструктор в Монреал и един инженер от лабораторията по металургия на корабостроителната фирма в град Карни, щата Ню Джързи; Грайбъл извлича голяма полза от контактите си с работниците от военноморските пристанища в Бостон и Нюпорт Нюс, щата Вирджиния, и от различни авиационни заводи.
В края на 1934 г. в отдела на абвера на ул. „Вилхелмсхафен“, занимаващ се с военноморско разузнаване, с назначен един кадрови морски офицер, който 15 години бил в запаса и през това време станал бизнесмен и доктор по политикономия. По-късно той фигурира и като „доктор Ердхоф“, и като „Н. Шпилман“. Всъщност това е Ерик Файфер, получил при назначаването си в абвера чин капитан-лейтенант и длъжността началник на агентурата на този отдел. През следващото неспокойно десетилетие доктор Ерик Файфер става неуловимият тайнствен организатор на германския шпионаж в САЩ. Фамилното му име се среща във всяка шпионска афера, която ФБР успява да разкрие, многократно е осъждан задочно от нюйоркския съд. В традицията на най-знаменитите организатори на шпионаж той си остава безлична, призрачна фигура, никога не излиза наяве и предпочита да ръководи от недосегаемо разстояние.