В личния картон на Грайбъл в абвера целият този епизод е отразен накратко със следните думи: „През 1935 г. в сложно положение оказа неоценими услуги по делото «Секс».“
На 10 октомври 1935 г. Лонковски пристига в Бремерхафен, което обаче съвсем не означава, че е дошел краят на операция „Секс“.
Спомняйки си тази история, бившият заместник-началник на военноморското разузнаване на САЩ контраадмирал Захариас пише в мемоарите си:
„Още преди да ни стане известно, че Лонковски е успял да предупреди Грайбъл, задържането и последвалото освобождаване на този агент, трябваше да се предполага, щеше да накара цялата група да прекрати дейността си за неопределено време. В действителност така и стана.“
Но „в действителност“ нищо подобно не става. Убедили се в невероятната наивност на американското контраразузнаване, Грайбъл и Айфелд не само не прекратяват, но и още повече разширяват своята дейност. Произшествието с Лонковски се превръща за тях в своего рода катализатор. Под ръководството на Файфер резидентурата на Грайбъл започва да действува по-предпазливо и по-целенасочено. За завербуването на нови агенти се използват най-разнообразни методи, като се отделя особено внимание на немците, приели американско поданство. След „аклиматизирането си“ в Съединените щати агентите получават указания да набавят „всякаква възможна информация“, да се въздържат от публична пронацистка дейност, по възможност да си спечелят солидно и престижно положение в службата и в живота, грижливо да маскират шпионската си работа. Предаването на информация на Центъра става сравнително просто. Куриерите получават най-обикновени пароли. Например, ако роднините на агента живеят в Дрезден, куриерът се свързва с него, като му предава „поздрав от Дрезден“; ако агентът поддържа добри отношения с някой си Шмидт в Германия, куриерът му носи „поздрав от Шмидт“.
Абверът разполага с агентурна мрежа не само във всички пристанища на Германия, но и в главните европейски пристанища — Лисабон, Генуа, Ротердам, Шербур и т.н., а също и с условни адреси и „пощенски кутии“ за шпионска кореспонденция в Холандия, Италия, Шотландия, Бразилия и Китай. За бързо доставяне на материалите често се използват „Бремен“ и „Европа“, а след това и американските пътнически самолети от САЩ, когато е завербуван стюардът на един от тях.
Агентите усвояват микрофотографията с миниатюрна фотокамера и употребата на прости шифри, базиращи се на използването на различии популярни романи. По-късно, когато абверът прехвърля в Щатите три радиостанции, е разработен по-сложен шифър за предаване на информация по радиото.
Завръщащият се в Европа куриер се свързва по предварителна уговорка с един от тъй наречените Umleitungsstelle (агенти предавачи), завербувани измежду корабните доставчици, или други лица, които поради характера на работата си посещават често пристанищата.
Възнаграждението на агентурата се изплаща по различни начини. Понякога парите се превеждат от банки в Латинска Америка, Мексико или Холандия по сметки на агентите във филиалите на нюйоркските банки, но най-често се доставят в американски долари от куриери и се връчват лично на агентите. Възнаграждението е скромно. Така например инженерът в Монреал получава по 50 долара за всяка информация, а куриерът му, след като я пренесе в Германия — 30. В един случай куриерът донася в Ню Йорк 400 долара за разплащане с петима агенти. Най-голямото възнаграждение, изплатено на агент през онова време, е хиляда и петстотин долара.
Към края на 1935 г. операция „Секс“, преименувана в операция „Илберг“, влиза в нова, активна фаза. В нея е включена малка група под кодовото название „Краун“, състояща се от лица, привлечени на работа в абвера от Файфер. В групата влиза Гюнтер Густав Румрих — 37-годишен натурализиран американски гражданин, по произход немец, демобилизиран сержант от американската армия, и приятелят му — войникът Ерих Глазер. Карл Шлютер и скромната млада жена Йохана („Джени“) Хофман — фризьорка в лайнера „Европа“ — са куриери на групата.
Особено важен агент на резидентурата „Илберг“ е 34-годишният мюнхенец Густав Гулич, пристигнал в САЩ през 1932 г. Квалифициран инженер-металург, той работи в лабораторията на корабостроителницата в Кърни, в щата Ню Джързи. Самотен, страдащ от пристъпи на депресия, преди да срещне доктор Грайбъл., той не дружи с никого. Гулич приема „дружеската ръка“, предложена му от Грайбъл, с готовност се съгла-сява да се заеме с шпионаж, тъй като вижда в него възможност да отклони вниманието си от разочарованията и монотонността на всекидневието, и скоро става един от най-старателните и ценни агенти на резидентурата.