— Не. Поисках отсрочка.
— Данъчната служба взима закъснелите на мушка.
Бил изсумтя.
— Ако ти направят ревизия — продължи Чип, — хвърли напалм върху сградата им. Друг път няма да посмеят да се заяждат с Бил Садъруейт. — И се засмя.
Пилотът гледаше таблото.
След като не успя да го въвлече в разговор, Уигинс потъна в мислите си. Операцията щеше да подложи на изпитание екипажите и техниката. Не бяха подготвени за такава задача. Но дотук всичко вървеше според плана. Изтребителите се представяха възхитително. Той погледна настрани през купола. Подвижното крило бе отворено под тридесет и пет градуса. По-късно хидравлично щяха да свият крилете за атака и това щеше да отбележи началото на действителната бойна фаза на операцията. Чип все още не можеше да повярва, че ще участва в истинска битка.
Този момент щеше да е кулминацията на цялата им подготовка. Нито той, нито Садъруейт бяха участвали във Виетнамската война и сега летяха към непозната вражеска територия срещу противник, възможностите на чиято противовъздушна защита не бяха известни. Щабният офицер им беше казал, че обикновено не действала след полунощ, но Уигинс не вярваше, че либийците са толкова глупави. Бе убеден, че либийските радари ще засекат самолетите им, либийските военновъздушни сили ще ги пресрещнат и противовъздушната защита ще изстреля по тях ракети земя-въздух.
— Марк Аврелий.
— Какво?
Единственият римски паметник, който все още е останал в Триполи. Арката на Марк Аврелий. Втори век след Христа.
Садъруейт сподави прозявката си.
— Ако някой случайно я улучи, здравата ще загази. Тя е определена от ООН като обект от световното културно наследство. Слуща ли внимателно на брифинга?
— Чип, защо не вземеш да дъвчеш дъвка или нещо подобно?
— Започваме атаката точно на запад от арката. Надявам се, че ще успея да я видя. Тези неща ме интересуват.
Бил затвори очи и нетърпеливо въздъхна.
Чип Уигинс се върна към мислите си за битката. Знаеше, че в операцията участват неколцина ветерани от Виетнам, но повечето от пилотите не бяха воювали. Освен това ги наблюдаваха със затаен дъх всички, от президента до най-низшия държавен служител. След Виетнам, неуспешната спасителна акция на Картър в Иран и цяло десетилетие военни провали Америка се нуждаеше от голяма победа.
Светлините в Пентагона и Белия дом бяха включени. Хората вътре нервно крачеха назад-напред и се молеха. Чип Уигинс нямаше намерение да ги провали. Надяваше се, че и те няма да го провалят. Бяха му казали, че акцията може да бъде прекратена във всеки момент и се боеше, че по радиостанцията могат да се разнесат кодовите думи „Зелени поля“. Като в „Родните зелени поля“5.
Но в същото време му се искаше да им наредят да се върнат. Чудеше се какво ще му направят в Либия, ако се наложи да катапултира. Защо ли си мислеше такива неща? Той погледна Садъруейт, който вписваше нещо в бордовия дневник. Бил отново се прозя.
— Уморен ли си? — попита Уигинс.
— Не.
— Страх ли те е?
— Не още.
— Гладен ли си?
— Млъкни, Чип.
— Жаден ли си?
— Защо не поспиш? — попита Садъруейт. — Или по-добре ти пилотирай, а аз ще поспя.
Уигинс знаеше, че това е не особено финият начин на Садъруейт да му напомни, че е оръжейник, а не пилот.
Отново потънаха в мълчание. Чип наистина се замисли дали да не подремне, но не искаше да даде на Бил възможност да разкаже на всички в Лейкънхийт, че е проспал целия път до Либия. След около половин час той погледна към навигационната карта и пулта. Освен оръжейник Уигинс бе и навигатор.
— В девет часа ще минем над нос Сао Висенте.
— Добре.
— Там принц Енрике Навигатора6 създал първия център по морска навигация в света. Поради което получил и името си.
— Енрике ли?
— Не, Навигатора.
— Ясно.
— Португалците са били невероятни мореплаватели.
— Задължително ли е да го зная?
— Естествено.
— Просто ми кажи, когато трябва да променим посоката.
— След седем минути.
— Добре. Следи часовника.
Техният F-111 летеше на определеното си място в бойното формирование, но тъй като радиовръзките бяха забранени, всички самолети поддържаха позиция с помощта на радарите си. Не винаги виждаха другите три изтребителя от формированието — с кодово име „Елтън 38“, „Прошка 22“ и „Прошка 61“ — но можеха да ги наблюдават на радара и да различават водача си Тери Уейклиф с Прошка 22. И все пак Уигинс трябваше да знае кога да гледа към екрана, за да вижда какво прави водещият самолет.
— Обичам трудните акции, Бил. Надявам се, че и ти ги обичаш.
— Ти правиш тази още по-трудна, Чип.