Халил се обърна към прозореца. Все още бяха в район, който не изглеждаше особено благоденстващ, но по улиците бяха паркирани хубави коли, което го изненада.
— Това е магистралата, по която трябва да тръгнете — каза шофьорът. — Ще платите на автомата.
— Знаеш ли какво се случи днес на летището? — попита Халил.
— На кое летище, господине?
— На онова, от което идваме.
— Не, нямам представа.
— Е, тогава ще чуеш по радиото.
Джабар не отговори.
Асад отвори една от бутилките минерална вода, насили се да я изпие почти до дъно, после изля остатъка на пода. Влязоха в огромен паркинг.
— Хората оставят колите си тук и взимат автобус за града — поясни шофьорът. — Но днес е събота и няма много автомобили.
Халил се огледа. Не се виждаше жива душа. Джабар паркира и попита:
— Виждате ли черната кола точно пред нас?
Асад проследи погледа му.
— Да.
— Ето ключовете. — Без да се обръща, шофьорът му ги подаде. — Документите за наема са в жабката. Наета е за една седмица на името от паспорта ви от летището в Нюарк, Ню Джърси, но регистрационните номера са нюйоркски. Това е всичко, което ми наредиха да ви кажа. Ако искате, мога да ви заведа до магистралата.
— Не е необходимо.
— Аллах да ви благослови. Дано се върнете невредим в родината.
Халил вече стискаше глока в ръката си. Пъхна дулото в празната пластмасова бутилка, притисна дъното й към гърба на предната седалка и стреля в горната част на гърба на Джамал Джабар, така че ако не улучи гръбначния стълб, куршумът да проникне в сърцето. Бутилката заглуши изстрела.
Тялото на шофьора полетя напред, но предпазният колан го задържа изправено.
Във въздуха се разнесе мирис на кордит и Асад с наслада го вдиша.
— Благодаря за водата — каза той. Помисли си дали да не стреля още веднъж, но видя, че Джабар започва да потръпва по начин, който не можеше да се имитира. Докато го чакаше да умре, Халил намери празната гилза, сложи я в джоба си и прибра пластмасовата бутилка в сака.
Джамал Джабар най-после престана да се гърчи и неподвижно увисна на колана.
Халил се огледа, за да се увери, че са сами на паркинга, после се пресегна, бързо взе портфейла на шофьора, разкопча колана му и го натисна надолу под таблото. Накрая изключи двигателя и извади ключовете.
Слезе от таксито, затвори и заключи вратите и се запъти към черната кола — беше „Мъркюри Маркиз“. Качи се и запали, после си спомни и си сложи предпазния колан. Напусна тихия паркинг и потегли по улицата. В главата му изникна стих от еврейското свещено писание: „… лъв на пътя!“7 Халил се усмихна.
19
Някакъв тип от ФБР, казваше се Хал Робъртс, ни посрещна във фоайето на Федерал Плаза 26.
Когато те чакат пред работното ти място, или ти оказват почит, или си загазил. Господин Робъртс не се усмихваше и това ми показа, че няма да получим похвални грамоти.
Качихме се на асансьора и агентът използва ключа си, за да натисне бутона за двайсет и осмия етаж. Пътувахме в мълчание.
На Федерал Плаза 26 се намират различни служби, повечето от които само харчат държавни пари. Но организациите между двайсет и втори и двайсет и осми етаж изобщо не са невинни и до тях може да се стигне само с ключ. Когато постъпих на новата си работа, получих ключ и човекът, който ми го даде, каза: „Бих искал да взема и отпечатъка ви. Можете да забравите или да изгубите ключа, но не и палеца си.“ Всъщност можеш да си изгубиш и палеца.
Аз работех на двайсет и шестия етаж, където имах бюро, заградено с ниски стенички, наред с други бивши и действащи ченгета От НЙПУ. Там се помещаваха и неколцина костюмари, както наричаме агентите от ФБР. Названието не е много точно, защото и мнозина от НЙПУ носят костюми, а около една трета от агентите са жени. Само че много отдавна съм се научил никога да не оспорвам жаргона на която и да било организация — някъде в него има податки за начина на мислене на хората, работещи там.
Така или иначе, слязохме на последния етаж, обитаван от небесните същества, и ни въведоха в ъглов кабинет, който гледаше на югоизток. На вратата пишеше ДЖАК КЬОНИХ, което в превод означаваше „крал Джак“8.
Действителната титла на господин Кьоних беше „главен специален агент“ и той отговаряше за цялата антитерористичната спецчаст. Владенията му обхващаха петте нюйоркски общини, съседните окръзи в Ню Джърси и Кънектикът, както и северната част на щата Ню Йорк, и двата лонгайландски окръга Насау и Съфък. Именно в последния окръг, в източния край на Лонг Айланд, за пръв път се натъкнах на сър Тед и сър Джордж, ако ми позволите да продължа метафората, странстващи рицари, които се оказаха тъпанари. Във всеки случай, не се съмнявах, че крал Джак обича всичко в кралството му да е наред.