ГЛАВА II
Дженъвийв и Джо бяха аристократи на работническата класа. Заобиколени от много низост и нищета, те бяха успели да запазят душите си чисти и непокътнати. Чувството им за собствено достойнство, стремежът им към всичко светло и хубаво в живота ги отдалечаваше от собствената им среда. Те не се сприятеляваха лесно; нито единият, нито другият имаха сърдечен приятел, истински другар, с когото да се разбират и да споделят всичко. По нрав съвсем не бяха саможиви, но все пак бяха останали самотни, защото не бяха намерили хора, чиято дружба да задоволява жаждата им за чистота и порЯдъчност.
Рядко момиче от работническата класа водеше такъв затворен и безбурен живот като Дженъвийв. Заобиколена от грубост и бруталност, тя отбягваше всичко грубо и брутално. Виждаше само онова, което искаше да види, и подбираше само най-хубавото, отстранявайки инстинктивно, без всякакво усилие, всичко долно и грозно. Още от малка бе напълно опазена от лошото в живота. Единствено дете на болна майка, тя трябваше да се грижи за нея и не излизаше да играе и лудува на улицата със съседските деца. Баща й — дребен чиновник, кротък, слаб и анемичен човек, домошар поради вродено неумение да се сдружава с другите мъже — беше допринесъл твърде много, за да се създаде в дома им атмосфера на нежност и на душевност.
Останала кръгло сираче на дванадесет години, веднага след погребението на баща си Дженъвийв отиде да живее при семейство Силвърстайн, в квартирата над собствената им сладкарница. И тук, приютена от тия добри друговерци, тя припечелваше за храна и облекло, като работеше в магазина. Дженъвийв не беше еврейка и беше особено необходима на
двамата Силвърстайн, които за нищо на света не искаха да работят в съботния ден.
Тук, в еднообразието на малката сладкарничка минаха шест години от ранната й младост. Тя нямаше много познати, не си бе намерила и близка приятелка, защото не бе срещнала девойка, която да й допадне. Нито пък я привличаха разходките с младежите от квартала — нещо обичайно за момичетата, щом станеха на петнадесет години. Оная „надменна кукла“ — така говореха за нея съседските девойки; и макар че с красотата и сдържаността си бе спечелила тяхната неприязън, те все пак изпитваха уважение към нея. „Праскова с каймак“ — я наричаха младежите, но тихичко, само помежду си, от страх да не разсърдят другите момичета; те стояха пред Дженъвийв с благоговение, почти я боготворяха и гледаха на нея като на някакво тайнствено, красиво, недостъпно същество.
А тя действително беше красива. Потомка на няколко поколения американци, Дженъвийв бе от ония чудни цветя на работническата класа, които се явяват понякога, необяснимо как и защо, напук на наследствеността и околната среда. Красив беше цветът на лицето й — лека руменина тъй прелестно обагряше бялата й кожа, че напълно заслужено наричаха девойката „Праскова с каймак“; красиви бЯха и правилните й черти; тя би могла да бъде красавица дори само заради нежните форми, в които бе изваяно тялото й. Гласът й беше тих, движенията — спокойни, а държанието й — пълно с достойнство. Тя умееше да носи дрехите си — каквото и да облечеше, всичко подчертаваше красотата и достойнството й. А освен това беше тъй женствена, чувствителна, нежна и готова силно да се привърже, с тлееща дълбоко в нея страст на бъдещата жена и майка. Но тези чувства дремеха през всичките тия години и чакаха да се появи мъжът, когото щеше да обикне. И ето един горещ съботен следобед Джо влезе в сладкарницата на Силвърстайн, за да се разхлади със сладолед и сода. Тя не го забеляза, когато влезе, защото беше заета с друг клиент — един шест-седем годишен малчуган съсредоточено обмисляше, какво да избере измежду многобройните чудеса на сладкарското изкуство, изложени в стъклената витрина под картонения надпис „пет за пет цента“.
Чу „Сладолед със сода, моля“ и сама запита „От кой сладолед?“, без да погледне посетителя. Нямаше навик да обръща внимание на младежите. В тях имаше нещо, което не можеше да разбере. Начинът, по който я гледаха, я смущаваше, но сама не знаеше защо; при това в тях имаше нещо несръчно и грубо, което не й харесваше. Все още никой мъж не бе смущавал мислите й. Младежите, които бе виждала, не я привличаха и й бяха безразлични. Накратко казано, ако я попитаха защо съществуват мъжете на този свят, би била затруднена да отговори.
Докато слагаше сладоледа в чашата, случайно спря поглед върху лицето на Джо и изпита някакво приятно чувство. В следващия миг и той я погледна; тя сведе очи и се обърна към кранчето за сода. А докато пълнеше чашата, нещо я застави пак да го погледне, но само за миг, защото този път очите му чакаха да срещнат нейните, а на лицето му бе изписано такова искрено възхищение, че тя бързо отмести поглед встрани.