Той откачи телефона от колана и беше на път да прочете съобщението, когато гласът го стресна и той изпусна апарата право на бетонния под.
Скъпи клиенти. Магазинът затваря след пет минути. Благодарим Ви, че ни посетихте. Заповядайте отново утре в десет. Първият етаж ще остане отворен до осем часа.
Мамка му, как се изплаши! Явно бе застанал точно под един от високоговорителите. Още малко и щеше да му се наложи да си смени гащите.
Мърморейки, той вдигна телефона и отвори съобщението.
Белият заек се намеси за трети път и той се оказа в хладна, бетонна стая, пълна с бръмчащи кутии, кабелни скари и лостове. Миришеше на електричество и топъл метал.
В стаята имаше цял куп кутии, но за късмет само една от тях беше черна.
Стара вещ от бакелит, която изпъкваше значително сред останалите анонимни, метални кутии. Отпред имаше две ламинирани копчета, едното синьо, другото червено.
Той натисна READY.
Той натисна ДА.
Съобщението изчезна и бе заменено от брояч.
Това беше толкова убер fucking cool! Ето за това говореше! Но какво да избере, синьото или червеното хапче?
И двете бяха правилни, но изглежда само едното имаше значим ефект!
Усещаше пулса си да бие в тъпанчетата му.
Play it safe or go all in?
Естествено, имаше само един отговор.
Приключение без риск беше като шибания „Дисниленд“! Време беше да разбере колкото дълбока всъщност беше заешката дупка!
Той натисна червеното копче.
Чу се щракване, после слабо бръмчене. Флуоресцентната лампа на тавана примигна.
HP затаи дъх.
Щом приключи с известието, тя се отби през отдел „Разследване“, за да види дали някой от старите ѝ колеги е на смяна. Тъй като Охраната се водеше просто командировка, редовното ѝ място в отдела още се пазеше. Но коридорът беше празен, което може би не беше толкова странно, защото часът беше почти седем. Малцината клетници, които не бяха в отпуска, поне бяха достатъчно разумни да свършат работа навреме.
След интервюто с Андерберг я бяха откарали до тях с патрулка, така че колелото ѝ още стоеше в гаража на полицията. Най-бързият път дотам беше с асансьора в ареста и тя пое по стълбите надолу към „Бежовия километър“, както някой шегаджия бе кръстил дългия коридор.
Долу работеха на пълни обороти, както бе обичайно за петък вечер. Всички килии вече бяха пълни и няколко уморени следователи обикаляха из множеството стаи, където патрулите имаха дебрифинг. Един изключително буен пияница, ескортиран от двама солидни полицаи, блокираше почти цялата приемна пред стъклената клетка на офицера на смяна.
Friday night, пиянство и fight определено беше полезен опит, но съвсем не ѝ липсваше…
Докато минаваше покрай тях, единият от полицаите я разпозна и ѝ кимна, а тя отвърна на поздрава му. На път към коридора тя чу, че радиостанцията му се включи:
До всички, тук 70.40
Коли за „Хамнгатан и НК…“
Нищо не стана. Не че знаеше какво точно бе очаквал, но все пак? Трябваше да има все някаква малка реакция? След драматичното въведение най-малкото, което можеше да се очаква, бяха поне мигащи алармени светлини или вой на сирени. Тичащи стъпки по коридора или поне разярено тропане по вратата?