Тя сви рамене престорено равнодушно.
— На практика аз се бях грижила за цялата домакинска работа сама, а освен това гледах и мама, така че смятах, че е ред на Хенке да поеме малко повече отговорност, след като татко вече го нямаше… С партньора ми им уредихме апартамент до „Марияториет“. По-малък и по-близо до болницата. Получаваха помощ и от социални грижи, така че всичко да е по-лесно. Бях свежо влюбена и бързах да се изнеса, да не отговарям вече за всичко и всички. Съсредоточих се върху Даг и връзката ни и Хенке сигурно се е чувствал малко изолиран. Сякаш съм го изоставила. Беше свикнал да съм до него, двамата срещу света. Пък и двамата с Даг не се разбираха особено добре, така че…
Тя се спря. Това беше минирана територия, по-добре да не се оплита в ненужни лъжи.
— Във всеки случай любовта ни издържа само две години. А след това мама почина от рак. Хенке още живее в апартамента, но така и не подновихме взаимоотношенията си… Може да се каже, че работим по въпроса… — обобщи тя с овладяно изражение.
Повечето от това, което каза, всъщност беше вярно. Технически погледнато дори не беше лъгала, просто спести определени части. Въпросът беше дали Андерберг щеше да се върже на историята.
Той кимна съчувствено, очевидно доволен от признанията, с които бе успял да се сдобие.
— Значи понякога се чувате с Хенрик?
— Разбира се — отвърна тя и се усмихна облекчена. — Всъщност ще се срещна с него веднага щом приключим тук.
„… и ще му извия врата!“, добави тя наум на себе си.
Който и проклетник да звънеше на вратата, то беше много упорит. Беше пробвал да захлупи глава с възглавницата, да се престори, че не е вкъщи, така че глупакът да си отиде. Но не. Идиотът отвън беше по-настоятелен и от свидетел на Йехова. Той или тя натискаше звънеца през досадни, почти мъчителни интервали и го правеше вече от десет минути. HP имаше предостатъчно време да установи продължителността.
Първо десет секунди непрекъснато звънене, ззззззззззъъъъъъъъъъъънннннннннн!
После десет секунди пауза.
После пак, ззззззззззъъъъъъъъъъъънннннннннн!
Щеше да се побърка. Накрая нямаше друг избор, освен да стане и да отвори.
С почервеняло лице и облечен само с някакво долнище на анцуг, което докопа от един стол на път към вратата, той отвори ядосано на мръсника, за да му даде да се разбере. И в следващия миг, без изцяло да разбере как, лежеше по гръб върху килима в антрето.
Андерберг беше налапал новата ѝ защитна тактика заедно с куката, влакното и плувката… Нищо не работеше толкова добре при психиатрите, колкото малка доза разбито детство. Психодокторът не беше на себе си заради неочакваната посока, която пое разговорът. Похвали откровеността ѝ, нарече я силен човек и ѝ позволи да се върне на работа още следващата седмица. Няколко дни почивка я устройваха идеално, щеше да има време да изясни това-онова…
Отне ѝ почти десет минути да го изкара от леглото. Беше достатъчно да повдигне леко капака на пощата и да се заслуша, за да разбере, че той си е вкъщи. Макар че спалнята беше в далечния край на апартамента, разстоянието не беше твърде голямо и хъркането не можеше да се сбърка.
Беше прибегнала до стара, изпитана полицейска тактика. Номерът със звънеца: натискаш десет секунди, десет почивка, после натискаш пак.
Никой не издържаше дълго.
Чу го да идва, трополейки през хола, и се отмести, за да не се вижда през шпионката. Както и предполагаше, той смяташе да отвори вратата широко и тъй като тя вече държеше дръжката от външната страна беше лесно да дръпне72 достатъчно силно в точния момент, така че той да полети към стълбището. После, докато брат ѝ още се мъчеше да си върне равновесието, беше необходимо само леко бутане в гърдите, за да го просне на пода в хола.
Влезе бързо вътре и оставаше само да затвори вратата зад себе си.
Основополагаща полицейска тактика, упражнение 1А.
— Какво, по дяволите, те е прихванало, Бека? — изхленчи той, след като се надигна от пода и видя кой е натрапникът.
— Аз трябва да те питам същото — каза тя и посочи към кухнята. — Имаш ли кафе, или си даваш всичките пари за други растения?
Той не отговори, а вместо това отиде в кухнята и почна да рови между мръсните чинии.
— Нескафе става ли? — измърмори и размаха кафяв стъклен буркан.
— Всъщност не, но окей — отвърна тя и отмести купчина стари броеве на „Метро“ от един от кухненските столове.