Смятайте сами. Това са големи пари.
Заради тях и Сабо Пак беше в играта.
Той се взря в далечината през мерника на пушката си; спокойната повърхност на океана светеше през оптиката в мека бледозелена светлина. След по-малко от десет минути една яхта на контрабандисти, натоварена със сапфири, щеше да навлезе в зрителното му поле и той щеше да я причака, за да я превземе. Съдът още не се виждаше, но Сабо знаеше точно къде се намира. Светлините му излъчваха меко сияние над хоризонта, като фаровете на кола, която преодолява планинско било в мъгла. Сабо почукваше леко с пръст по спусковата скоба в такт с музиката.
Още осем минути.
Той повдигна лявата си ръка, за да даде знак на екипажа. В историята на пиратската професия никой никога не е разчитал само на себе си. Този вид задача изисква още двама души, плюс трети, който да не е на кораба. Въпросният трети беше стратегът — в случая жената с плана. Тя бе направила всички предварителни проучвания, тя им бе казала къде и кога да заемат позиция. Стратезите рядко вършат работата лично. Стратегът днес беше на триста километра от тук, седнала на задната седалка на една лимузина, със сателитен телефон до себе си. Чакаше. За труда си щеше да получи двоен дял.
Мъжът на мостика зад плексигласовата преграда бе наричан от всички Капитана. Това бе името му, а по липса на по-добра дума в рамките на операцията беше карачът. Негова бе задачата да планира начина, по който щяха да се измъкнат след удара. Никой не знаеше как се казва в действителност. Докато през цялото време в открито море Сабо страдаше от морска болест, във вените на Капитана сякаш течеше солена вода. Той беше един от най-добрите нелегални мореплаватели в света. Бе започнал кариерата си с канал за бежанци от Шанхай за Джинто през осемдесетте години, а когато този канал пресъхна, се бе пробвал с контрабанда на хероин в Малайзия. Разстоянието от Банкок до Сингапур — най-тежкия контрабанден маршрут в Азия — вземаше за осемнайсет часа. В течение на десет години бе препускал с моторници, пълни с дрога, докато накрая фатална издънка нагоре по веригата го бе оставила без никакви пари. Но той беше кротък и търпелив човек. Животът на престъпник не му импонираше. Капитана никога не бе зарязвал никого в беда, дори с цената на пропусната пратка. Смяташе себе си за жертва на бедността и обстоятелствата и вероятно беше прав по този пункт. Няма стари пирати, има просто стари мъже.
Долу в трюма беше чистачът, чиято задача бе да се прехвърли пръв от единия кораб на другия. Казваше се Джон Холмс и беше от Нова Зеландия, но не се бе връщал в родината си, където имаше влязла в сила двайсет и пет годишна присъда за обир на банка. Кожата на лицето му беше бяла като памук, нервната му система беше като на дребен гризач. Толкова го беше страх, че цялото му тяло буквално се тресеше, но справедливостта изисква да кажем, че имаше всички основания за това.
Неговата роля в операцията беше едновременно най-лесна и най-опасна от всички. След като Сабо приключеше със стрелбата, той трябваше да скочи в движение на борда на яхтата с контрабандния товар, да я претърси основно и да открие сапфирите. Кой знае какво още го очакваше на борда? Добре скрил се контрабандист с пистолет в ръката или врата със заредено взривно устройство, което да се задейства при отварянето й, можеха да сложат край на живота му.
Разтреперан като лист, притворил очи от ужас, той стискаше здраво в ръцете си дванайсеткалибровата гладкоцевна пушка, сякаш се боеше да не му избяга.
Групата се допълваше от Сабо Пак. Строен, висок, с тъмни очи и уста, която никога не се усмихваше. Дълга черна коса се спускаше до раменете му, закривайки отчасти татуировка с британската лира отзад на тила му. От скулите му се спускаха два продълговати, назъбени белега, придаващи перманентно намръщено изражение на лицето му. Нищо в него не издаваше страх — не защото беше толкова корав и силен, а просто защото това чувство му беше непознато по рождение. Пулсът му беше равномерен като тиктакането на швейцарски часовник. Главата му се поклащаше равномерно в ритъма на музиката.