Сабо беше биячът.
Професионален убиец.
И това беше целият екип. Трима души. Може да звучи изненадващо, но трима пирати, работещи в синхрон, са в състояние да превземат практически всеки кораб в открито море. Дори танкер с размерите на Емпайър Стейт Билдинг може да се движи с десетина-петнайсет моряци на борда си. Съвременните кораби не се нуждаят от многоброен екипаж. Всичко е автоматика.
Капитана също вдигна ръка, за да потвърди, че е приел сигнала на Сабо. Бе следил приближаването на яхтата върху екрана на радара, но от това вече нямаше нужда.
Той коленичи, бръкна с ръка под бордното табло и щракна прекъсвача, с който угаси и последните светлини на борда, дори уредите на таблото. Корабчето стана тъмно като океана наоколо. Беше безлунна нощ. Пипнешком Капитана намери в тъмното и свърза един автомобилен акумулатор с бялото кръгло електронно устройство, монтирано на покрива на каютата. Беше честотен заглушител — в случай, че капитанът на яхтата беше дотолкова съобразителен, че да хвърля по едно око на бордните си уреди. Сега рибарският кораб беше вече напълно невидим, като черна дупка в океана. В тази мъгла никой нямаше да забележи приближаването му.
Още пет минути.
Сабо дръпна затвора и вкара патрон в цевта. Пушката му беше „Х-С Пресижън 2000 ТТД“, със свалящ се приклад за по-лесно пренасяне, и по същество представляваше гражданска версия на предпочитаното оръжие на израелските снайперисти. Като устройство беше доста старомодна, с болтов затвор и 60-сантиметрова цев, предвидена за стрелба с.308-калиброви патрони тип „Уинчестър“. Конкретната модификация беше с матовочерна повърхност на металните части и струваше малко над 7000 долара, включително мерника за нощно виждане, всичко това купено от американски оръжеен магазин. Към нея имаше три пълнителя — един зареден и готов за стрелба, а другите два залепени с тиксо към ложата, за да са му подръка. Той притисна буза към приклада, притвори око и се заслуша в ударите на сърцето си. Само две неща му доставяха удоволствие: убиването на хора и музиката на Нина Симон. В този момент той изпитваше пълно блаженство.
Затова чакаше търпеливо.
Но докато се стигне дотук, бяха минали дълги месеци на усилена подготовка. Жената, планирала удара, се бе взирала в дузини карти на морските пътища и моряшки дневници, за да открие идеалното място за засада. Безброй пъти бе очертавала с транспортир маршрута на яхтата по море, като за по-сигурно се бе консултирала с компютърни модели. Южнокитайско море има площ три и половина милиона квадратни километра. Да откриеш конкретен съд в тази водна шир беше като да улучиш десетка на мишената за дартс от няколко преки разстояния, при това с вързани очи. Месеци на проучване и математически изчисления бяха нужни, за да се определят точните координати на срещата.
До която оставаха три минути.
Яхтата се показа на хоризонта. Не цялата изведнъж, а на части, като зимен изгрев. Първо радиоантените, после светлината на главната мачта, червената и зелената странична светлина, палубата и накрая светлоотражателните елементи отстрани на корпуса. Капитана наричаше тази комбинация от светещи точки „ромба на смъртта“. Не след дълго целият съд се носеше стремително напред през мъглата като някакъв радиоуправляем модел.
И идваше право към тях.
С всеки изминал миг Сабо ставаше все по-възбуден. Всяка секунда му се струваше цяла вечност. Като дете все не бе успявал да овладее кръвожадността си. В моменти като този започваше да трепери от очакване на кървавата развръзка, докато в един момент натрупаното насилие изригваше като гейзер, помитайки всеки, имал неблагоразумието да се окаже наблизо. Сега вече се бе научил да контролира поривите си, но стаеното напрежение се засилваше, някаква смес от гняв, удоволствие и ярост се изкачваше нагоре по гръбнака му, чак до тила, и караше косата му да настръхва. Сабо знаеше, че колкото по-дълго е очаквал облекчението, толкова по-пълно и интензивно ще бъде то. Беше минал цял месец, откакто за последен път бе причинил болка някому, и близо половин година след последното му убийство. Мозъкът му трескаво пресмяташе вятър, дистанция, възли, дулна скорост на куршума. Хоризонтът беше на пет километра разстояние. Яхтата се движеше със скорост петнайсет възела. Куршумът щеше да напусне цевта с малко над три хиляди километра в час. Подобни изчисления бяха излишни; Сабо щеше да открие огън едва когато целта се приближеше максимално, но той ги правеше, за да запълва с нещо съзнанието си. По навик. Този път за собствено удоволствие. Искаше, когато настъпи големият миг, всичко да е перфектно. И да трае колкото се може по-дълго.