И нищо не последва.
Холмс бе очаквал изстрели, очаквал бе вътре да се крият още двама, трима, четирима въоръжени мъже, готови да изпразнят в него поне два пълнителя с по трийсет патрона всеки. Но нищо такова не се случи. Нито импровизирана барикада, нито градушка от куршуми, нито заредени взривни устройства. И, най-важното, вътре като че ли нямаше жива душа. Не се чуваха сподавени гласове, не се усещаше предпазливо движение. Не се долавяха стъпки и затаено дишане. Каютата изглеждаше празна, ако не се броеше някаква самотна електрическа крушка в задната й част, която обливаше палубата в светлина и хвърляше голяма правоъгълна сянка върху парапета на яхтата. Холмс забеляза сянката, но не можеше да си представи от какво ли би могла да е. Определено не беше от част от кораба. Това го накара да спре и да се замисли.
Какво, по дяволите, беше пък това?
Той постоя още няколко мига на вратата, като изчакваше останалите контрабандисти да предприемат нещо. След което в душата му се промъкна лъч надежда. Може би щяха да се окажат само трима? Но този кратък миг отмина бързо. Чакаше го още работа. Трябваше да се съсредоточи върху непосредствените си задачи. Когато беше психически готов, той се извърна рязко с насочена пушка и надникна в каютата. Стената закриваше половината от тялото му, докато другата половина вече бе пристъпила прага. Размаха пушката в широка дъга, обхващаща цялото помещение. Нямаше никой.
И тогава влезе вътре.
За трети път в тази ранна утрин на Сабо Пак му се наложи да чака.
Хубаво би било да се каже, че беше загрижен за безопасността на колегата си. Хубаво, но невярно. Сабо започваше да губи търпение. Той едва ли не се надяваше вътре да има още някой, който да тегли куршума на Холмс, само и само да не слуша хленченето му по обратния път. Беше го видял как трепери, как коленете му се подгъват от страх. При мисълта, че такъв нещастник щеше да получи дял, равен на неговия, стомахът му се преобръщаше.
Сабо смъкна скиорската си маска, извади слушалките от ушите и ги пъхна в джоба. Остави пушката и пристъпи към отсрещния борд на кораба, за да вижда по-добре. Труповете върху палубата на яхтата сякаш излъчваха зеленикаво сияние на бледата светлина. Изглеждаха перфектно. Устата му се разтегна в полуусмивка. Горната половина от главата на по-възрастния контрабандист беше отсечена като с брадва. Най-красивата му творба от много време насам.
Той извади беретата от колана си и я насочи към отворената врата на каютата. От подобно разстояние пистолет не би му помогнал особено, но това едва ли се и налагаше. Сабо беше в състояние да изстреля петнайсетте патрона от пълнителя, да го изхвърли и да зареди нов за по-малко от петнайсет секунди. Пушката е за прецизни задачи. Пистолетът върши работа от сравнително близки разстояния, но когато стане престрелка, никой не се цели внимателно.
Холмс излезе от каютата, вдигнал пушката високо над главата си, за да привлече внимание.
— Чисто ли е? — извика Сабо.
— Чисто е — отвърна с вик Холмс. — Но има проблем.
— Какъв?
Холмс понечи да каже нещо, но от устата му излезе нечленоразделен звук и едва успя да изрече:
— Най-добре ела и виж сам.
Сабо го изгледа продължително, после прибра пистолета в колана си, скочи на яхтата и деликатно прекрачи труповете. Когато се приближи достатъчно, за да се чуват нормално, забеляза на лицето на Холмс изписано страхопочитание, примесено с ужас и още нещо. Нещо различно. Нещо, което не можеше да определи.
— Къде? — попита той.
— Веднага срещу вратата.
— Намери ли поне сапфирите?
— Най-добре виж сам.
Сабо изгледа подозрително първо Холмс, после вратата. Холмс я побутна леко, за да се вижда вътре.
И тогава Сабо видя онова, което Холмс бе видял.
Предметът се намираше в центъра на каютата, под малка масичка, и беше едно от най-изумителните неща, които Сабо Пак някога бе виждал. С приблизително кубична форма, той беше малко над шейсет сантиметра във всяко измерение. Върху него, едва ли не като нещо, добавено в последния момент, беше торбичката със сапфирите, но тя внезапно бе изгубила всякакво значение, всякаква стойност, сякаш беше пълна с монети по един цент или няколко смачкани банкноти от по сто долара. Онова, което Сабо видя, го разтърси толкова дълбоко, че за момент всякакви други мисли се изпариха от прегрелия му мозък. Онова, което видя, беше по-опасно от всички пушки и ножове, които някога бе докосвал, по-ценно от всички бижута във всички банкови сейфове, които бе обирал, по-красиво от кръвта на всички мъже, които бе убил. За неговата покварена, извратена душа видяното бе равносилно на Божия образ.