Най-важното при днешния сеанс беше пред очите на пациентката задължително да попадне ножът за писма с резбована дървена дръжка и дълго, тънко острие, който красеше предната част на писалището.
Позвъняването на входната врата накара Алекс да потрепери от радостно вълнение. Отлично, Рут идваше точно навреме.
Алекс си даде още секунда, за да огледа собствената си външност. Шестсантиметровите токчета добавяха още височина към естествения й ръст от метър и седемдесет и две. Дългите й стройни крака бяха обути в шит по поръчка тъмносин панталон с широк кожен колан. Семпла копринена блуза допълваше илюзията за небрежна елегантност. Тъмнокестенявата й, дълга до брадичката и леко подвита в краищата коса беше оформена на черта и грижливо сресана. Алекс бръкна в едно чекмедже, извади очилата и си ги сложи. Стъклата бяха без диоптри и нямаха отношение към зрението й, но пък бяха задължителен последен щрих на образа й.
— Добро утро, Рут — поздрави Алекс, когато отвори вратата.
Рут влезе: живо въплъщение на мрачния ден навън. Изражението й беше вяло и безжизнено, раменете — увиснали, сякаш притиснати от невидимо бреме.
— Как си?
— Не много добре — отвърна Рут и седна.
Алекс пристъпи до кафемашината.
— Отиде пак да го видиш, така ли?
Рут поклати отрицателно глава, но Алекс веднага се досети, че момичето лъже.
— Кажи ми.
Пациентката отмести гузно поглед, без да знае, че целта на Алекс е била тъкмо това неподчинение.
Деветнайсетгодишната Рут била обещаваща първокурсничка по право, когато била нападната, брутално изнасилена, пребита и изоставена в безсъзнание на сто и петдесет метра от дома си.
Пръстовите отпечатъци, снети от смъкнатата от гърба на момичето кожена раница, показали, че изнасилвачът е трийсет и осем годишният Алан Харис, който фигурирал в базата данни на полицията заради отдавнашен арест по обвинение в дребна кражба.
Рут преживяла тежък съдебен процес, който изпратил нападателя й в затвора за дванайсет години.
Момичето положило всички усилия да се възстанови, но станало ясно, че случката напълно е променила личността й. Рут се затворила, напуснала университета и прекъснала всяка връзка с приятелите си. Последвала психотерапия, но и тя не успяла да я върне към каквото и да било подобие на нормален живот. Рут съществувала на автопилот, а наскоро дори и тази крехка маска била унищожена: преди три месеца момичето минало край един бар на Торнс Роуд и видяла нападателя си да излиза от него заедно с кучето си.
След две-три телефонни обаждания се разбрало, че Алан Харис е освободен за примерно поведение, преди да е излежал и половината от присъдата си. След тази новина Рут направила опит за самоубийство и последвалото съдебно разпореждане я изпратило в кабинета на Алекс.
При последния им сеанс Рут беше признала, че прекарва всяка вечер скрита пред бара и чака да види Харис.
— Нали си спомняш, че при миналата ни среща те посъветвах да не търсиш среща с този човек?
Това не беше пълна лъжа. Алекс действително беше дала този съвет на Рут, но само мимоходом: без въобще да прояви необходимата настоятелност.
— Знам, но трябваше да видя.
— Какво, Рут? — Алекс насила добави нотка на нежност в гласа си. — Какво се надяваш да видиш?
Дланите на Рут стиснаха облегалките на стола.
— Искам да знам защо той ми стори това. Искам да прочета по лицето му дали съжалява, дали чувства вина, че разруши живота ми. Че разруши мен самата.
Алекс кимаше съчувствено, но вече се налагаше да придвижи нещата към следващия етап. Имаше да свърши твърде много работа за твърде кратко време.
— Помниш ли за какво говорихме на предишния сеанс?
По изпитото лице на Рут се изписа тревога. Тя кимна утвърдително.
— Знам, че ще ти бъде много трудно, но го искам от теб, защото е съществена част от процеса на лечение. Имаш ли ми доверие?
Рут кимна без колебание.
Алекс се усмихна.
— Добре. Аз съм тук, с теб. Преведи ме през преживяването: от начало до край. Разкажи ми какво се случи онази вечер.
Рут пое дълбоко въздух няколко пъти и впи поглед нейде над писалището, към ъгъла на стаята. Идеално.
— Беше петък, седемнайсети февруари. През деня имах две лекции и куп домашни. Вечерта излязох с приятели: отидохме в Стауърбридж, щяхме да празнуваме нещо, нали се сещате, студентски живот. Седнахме в малка кръчма в центъра. Щом излязохме оттам, аз казах „довиждане“ и си тръгнах за вкъщи, защото не исках да имам махмурлук на следващия ден. Изпуснах си автобуса за пет минути. Опитах се да хвана такси, но беше петък вечер, всички бяха тръгнали по клубовете и колите не спираха. Почаках двайсетина минути, после прецених, че до Лай са само два километра и тръгнах пеша.