Рут замълча и вдигна чашката с кафе с трепереща ръка. Алекс се зачуди колко ли пъти през последните години момичето е съжалявало горчиво, че не е почакало още малко до следващото свободно такси.
Кимна на Рут да продължи.
— Тръгнах от стоянката за таксита на автобусната спирка и си сложих слушалките на айпода. Беше много студено, така че вървях бързо и за петнайсетина минути стигнах до Хай Стрийт в Лай. Отбих се в супермаркета и си взех сандвич, защото не бях яла от обяд.
Страшният спомен наближаваше: дишането на Рут се ускори, а очите й — широко отворени и немигащи — все така гледаха втренчено право напред.
— Вървях и се опитвах да отворя проклетата пластмасова кутия на сандвича. Не чух нито звук. Отначало помислих, че ме блъска кола, и секунда по-късно си дадох сметка, че някой е сграбчил раницата ми и ме влачи назад. Докато осъзная какво става, една грамадна длан ми затисна устата. Той беше зад мен и не можех да го ударя. Започнах да се мятам, но не можех да го достигна. Стори ми се, че ме влачи с километри, но всъщност ме е издърпал само на петдесетина метра встрани — до мрака на гробището, което е в горния край на Хай Стрийт.
Алекс забеляза, че тонът на Рут стана някак далечен, делови, сякаш онова, което момичето разказваше, се беше случило на някой непознат.
— Натика в устата ми някакъв парцал и ме събори на земята. Ударих си главата в ръба на една надгробна плоча и по бузата ми потече кръв. Той вече ровеше под корема ми, за да дръпне ципа на дънките ми, но аз мислех само за кръвта по лицето ми — беше толкова много. Дънките се оказаха смъкнати до глезените ми. После той стъпи на единия ми прасец и ме натисна с цялата си тежест. Пренебрегнах болката и се надигнах да се изправя. Той ме ритна отдясно в главата, а след това чух звука от неговия цип и шумоленето на смъкнатите му панталони.
Рут пое дълбоко въздух.
— Чак тогава си дадох сметка, че се кани да ме изнасили. Опитах се да крещя, но парцалът в устата ми заглушаваше гласа ми. Той смъкна раницата от гърба ми, пъхна коляното си между крака ми и ги разтвори. Легна върху мен и проникна анално. Болката беше толкова страшна, че не можех да дишам, а парцалът спираше писъците ми. На два пъти загубих съзнание и всеки път, когато идвах на себе си, се молех да умра.
По страните на Рут потекоха сълзи.
— Слушам те.
— Всичко продължи сякаш с часове, докато той най-сетне свърши. Изправи се бързо, закопча се и се наведе до мен. Прошепна в ухото ми: „Дано и на теб да ти е харесало, скъпа“. Ритна ме още веднъж в главата и си тръгна. Припаднала съм отново и се свестих, когато вече ме вкарваха в линейката.
Алекс посегна и улови ръката на момичето. Беше студена като лед. Не беше слушала кой знае колко внимателно разказа на Рут, но нямаше как — трябваше да мине през него, за да тласне нещата към следващия етап.
— Колко дълго беше в болница?
— Почти две седмици. Най-напред заздравя раната на главата ми; явно бях изгубила доста кръв. Проблемът беше другото.
Рут се чувстваше неудобно да разказва за другите си наранявания, но Алекс държеше момичето да преживее болката и унижението си още веднъж.
— Колко шева бяха?
Рут трепна.
— Единайсет.
Алекс видя как челюстта на Рут се стяга, докато момичето си припомняше отново ужасите на личния си ад.
— Рут, дори не мога да си представя през какво си минала и много съжалявам, задето те принуждавам да се връщаш към него, но това е необходимо за възстановяването ти в дългосрочен план.
Рут кимна и впи в Алекс поглед, в който се четеше безпрекословно доверие.
— Кажи ми с твои думи: какво ти отне онова чудовище?
Рут се замисли за момент.
— Светлината.
— Разкажи ми.
— Светлината вече я няма. Постепенно установих, че преди онази вечер виждах всичко, огряно от светлина. Целият свят беше светъл, светлина имаше дори в мрачните и дъждовни дни, а сега зрението ми сякаш се е увредило и виждам света от мрачен по-мрачен. Летните дни не са така ярки, вицовете не са смешни, на никого вече не вярвам. Погледът ми към света и към всички хора — дори и онези, които обичам — се промени завинаги.
— Какво провокира опита ти за самоубийство?
Рут свали единия си крак, преметнат върху другия, седна нормално, после отново кръстоса крака.
— Когато го видях да излиза с кучето от онзи бар, отначало бях шокирана. Не можех да повярвам, че толкова скоро е отново на свобода, че правосъдието ме е онеправдало по такъв начин, но почувствах и нещо повече — тонът на момичето подсказваше, че сега за първи път си дава сметка за онова, което говори. — Разбрах, че никога няма да се освободя от яростта и гнева, които нося в себе си. В жилите ми тече чиста омраза и това ме изтощава безкрайно. Осъзнах, че той винаги ще има власт над мен и аз с нищо не мога да променя това. То ще приключи само когато единият от нас умре.