Рей Бредбъри
Игрището в здрача
Вечерта наближаваше, но той реши, че е достатъчно светло да изиграе бързи девет дупки, преди да му се наложи да спре.
Здрачът обаче се спусна още докато караше към голф игрището. Откъм океана бе плъзнала висока мъгла, която изтриваше светлината.
Тъкмо се канеше да обърне, когато нещо привлече вниманието му.
Загледа се към далечните поляни и на потъналото в сенки игрище видя около половин дузина играчи.
Не играеха по двойки, а крачеха поединично под дърветата, като мъкнеха стиковете си по тревата.
Колко странно, помисли си той. И вместо да си тръгне, спря колата на паркинга зад клубното помещение и слезе.
Нещо го накара да спре и да се загледа в неколцината мъже на стартовата позиция, които запращаха топките да летят в здрача.
Самотните хора на феъруея1 обаче събуждаха най-силно любопитството му. Определено излъчваха меланхолия.
Без да се замисля, извади чантата си и помъкна стиковете към стартовата площадка. Тримата възрастни мъже там сякаш го очакваха.
Възрастни, помисли си той. Е, не точно старци, но пък той беше едва на трийсет, а те отдавна бяха започнали да побеляват.
Доближи ги, а те се загледаха в загорялото му от слънцето лице и ясните зорки очи.
Един от тях го поздрави.
— Какво става? — попита младият мъж, макар да се зачуди защо пита точно по този начин.
Загледа се в игрището и самотните играчи, които се движеха далеч в сенките.
— Струва ми се — рече той, кимайки към окосената част, — че е време да се връщат. След десетина минути нищо няма да виждат.
— Ще виждат, и още как — каза един от застаряващите мъже. — Всъщност ние сега излизаме. Харесваме късната игра, така имаш възможност да останеш сам и да си мислиш за разни неща. Затова започваме като група, след което се разделяме.
— Ама че шантава работа — отбеляза младият мъж.
— Определено — съгласи се другият. — Но си имаме причини. Ако искате, елате, но след стотина ярда най-вероятно ще останете сам.
Младият мъж обмисли предложението и кимна.
— Става.
Един по един се изредиха на стартовата площадка, замахваха със стиковете си и гледаха как белите топки изчезват в полумрака.
После мълчаливо тръгваха в угасващата светлина.
Възрастният мъж вървеше до младия, като от време на време му хвърляше погледи. Другите двама просто гледаха напред, без да казват нищо. Когато спряха, младият мъж ахна.
— Какво има? — попита възрастният.
— Боже мой, намерих я! — възкликна младият. — Как е възможно в този сумрак сякаш да знам, че ще е точно тук?
— Случва се — каза възрастният. — Можете да го наречете съдба или късмет. Или пък дзен. Аз го наричам просто необходимост. Давайте.
Младият мъж погледна топката, която лежеше в тревата, и тихо отстъпи назад.
— Не, първо другите.
Другите двама също бяха намерили белите си топки и започнаха по реда си. Единият замахна, запрати своята и продължи самичък. Другият последва примера му и също изчезна в здрача.
Младият мъж гледаше как всеки тръгва по пътя си.
— Не разбирам — каза той. — Никога не съм играл четворка по такъв начин.
— Всъщност не е четворка — каза възрастният. — А по-скоро разновидност. Ще продължат нататък, след което всички ще се съберем на деветнайсетия грийн2. Ваш ред е.
Младият мъж удари и топката полетя в пурпурно-сивкавото небе. Почти я чу как тупна в тревата на стотина ярда от тях.
— Тръгвайте — подкани го възрастният.
— Не. Ако нямате нищо против, ще повървя с вас.
Възрастният мъж кимна, зае позиция и запрати топката си в мрака. После двамата закрачиха мълчаливо.
Накрая младият наруши мълчанието. Взираше се напред и се опитваше да проумее тази необикновена вечер.
— Никога не съм виждал да се играе по този начин. Кои са другите и какво правят тук? Всъщност кой сте вие? А и аз какво правя тук? Изобщо не пасвам.
— В общи линии, да — съгласи се възрастният. — Но може би някой ден ще пасвате.
— Някой ден? — повтори младият. — И защо, щом не пасвам сега?
Възрастният продължи да върви, но гледаше напред, не към спътника си.
— Защото сте твърде млад — рече той. — На колко години сте?
— На трийсет.
— Малко са. Изчакайте да станете на четиридесет или шейсет. Тогава може би ще сте готов да играете на игрище в здрача.
— Така ли го наричате? Игрище в здрача?
— Да — каза възрастният. — Понякога играем наистина късно, не идваме по-рано от седем или осем вечерта. Имаме нужда просто да запратим топката, да повървим и после да я ударим отново. И се прибираме, когато наистина се уморим.
— Как се разбира кога си готов за игрище в здрача?