— Свърши се — каза лекарят и отиде на мивката в ъгъла да си измие ръцете. Сестрата покри главата на Маймуната с чаршафа. Мечката изключи касетофона и извади касетата. За да е сигурен, че няма да стане фал, той счупи крачетата, надписа я, сложи я в плик, написа адреса, запечата го и го подаде на полицая.
— Каза ли нещо? — попита лекарят докато си бършеше ръцете.
— Малко — отговори Мечката. — Не му беше останало много, с което да говори.
— Знаете ли кой го е направил?
— Подозирам.
— Винаги ли е така? — попита полицаят. — Имам предвид звука, който издаде, преди да умре. — Личеше му, че е разстроен.
Неприятно като за начало, помисли си Мечката, но нали все някога трябва да се почне.
— Невинаги — каза той, — но доста често. Неслучайно го наричат предсмъртно хъркане — посочи плика с касетата. — Занеси го на съдия-следователя фон Бек. Свежият въздух ще ти подейства добре.
Като си тръгна от болницата Мечката отиде в Беренграбен, за да хапне и да премисли нещата. След един час щеше да има съдебна заповед за издирването на Айво. Този път нямаше да е само за разпит. Щяха като нищо да му лепнат обвинение в убийство, поне докато не се разнищеше цялата история. Дори и ако му се разминеше с по-лека присъда, пак щеше да стои зад решетките достатъчно дълго.
Всъщност причината за смъртта на Маймуната не бяха раните по лицето му, а това, че го бе блъснал камион докато панически бягаше по улицата. Дали ще се реши, че Айво носеше вината за това, като човека, размахвал веригата и причинил паническото бягство, бе работа на съдиите. Но какво го бе накарало да прояви такава жестокост? Досега не бе имал прояви на насилие и Мечката бе готов да се обзаложи, че Айво не би направил подобно нещо. От друга страна, Маймуната явно не лъжеше. Айво го бе подредил така. Дали е осъзнавал какво точно прави? Най-вероятно не, но подобно извинение едва ли би му помогнало кой знае колко в съда. Мечката се съмняваше, че Айво ще излезе жив от затвора при една по-голяма присъда.
През повечето време Маймуната бе говорил несвързано, но на няколко пъти бе казал смислени неща. Мечката непрекъснато си повтаряше думите му: „… и аз му ги казах. Наистина, казах му ги. Но той не спираше. Той е смахнат. Аз му ги казах“. Какво означаваше всичко това? Какво бе това, което „му бе казал“?
Мечката си похапна добре. На салфетката си бе нахвърлил списък на най-вероятните предположения за това, което Маймуната би могъл да има предвид, но пък се наложи да си избърше мустаците от сметановия сос с нея. Смъртта на Маймуната бе от малкото хубави неща, които се случиха в Берн този ден. На Мечката му беше мъчно за Айво. Представи си физиономията на шефа на Крипо, когато научи за смъртта на Маймуната. Май щеше да има буря.
Е, всеки да си бере гайлето.
Откак Ерика фон Графенлауб ги бе запознала, Фицдуейн за трети или за четвърти път отиваше да види Саймън Балак в ателието му. При Саймън го нямаше кипящия гняв към всичко и всички, присъщ на повечето творци на изкуството, нито чувството за несигурност, натрупано от неразбирането години наред. Беше спокоен и приветлив, с тънко чувство за хумор. Знаеше много и бе видял не малко, с една дума приятен компаньон.
Саймън често отсъстваше от града, посещаваше изложби или търсеше творческо вдъхновение. Когато бе в Берн, ателието му се превръщаше в място за светски срещи. Всеки ден от дванайсет до два по време на обедната му почивка вратите на ателието му бяха отворени за приятели. През останалото време обаче Саймън непоколебимо отстояваше уединението си. Вратите се заключваха и той работеше.
В единия край на помещението, което по-рано е било склад, бяха накачени рекламните плакати от изложбите му в Европа и Щатите. Говореше се, че една негова картина струва над двайсет хиляди долара. Рисуваше по около десетина картини на година и много от тях още след първата изложба поемаха към банковите сейфове. Всичките му клиенти го уважаваха, както за таланта му, така и за способността му да извлича максимална печалба от труда си.
Той бе един от най-търсените хора сред светското общество. Балак умееше да изслушва, можеше добре да преценява хората и не занимаваше другите със себе си. Все пак Фицдуейн разбра, че той е американец, дошъл да учи изкуство в Европа, бил в Париж, Мюнхен и Флоренция, и накрая дошъл в Берн заради една жена.