— Връзката ми със Сабин Приключи бързо, но с Берн все още се обичаме — бе казал един път той. — Берн се оказа по-верен. Не ми се сърди за малките ми изневери, когато се наслаждавам на прелестите на някой друг град, защото винаги се връщам. За мен Берн има привлекателността на жена с опит. Невинността притежава свежест, но опитът допринася за по-пълното изживяване.
Беше се засмял, като че ли думите му не трябваше да се вземат несериозно. Човек никога не можеше да разбере какво точно мисли Балак. Приветливото му държание и остроумните му забележки прикриваха истинската му същност, но Фицдуейн не желаеше да го разгадава. Художникът и така му харесваше.
Понякога отиваше при него, само за да си поотпочине. Вече три седмици откакто бе дошъл в Швейцария, а през главата му бяха минали доста неща. Освен със семейство фон Графенлауб той се бе срещнал и говорил за Руди с над около шейсет души. Можеше да е много интересно и да го насочи накъде да продължава, но определено беше изморително.
Другият проблем бе езикът. Повечето швейцарци, с които бе говорил, знаеха добре английски, но в разговорите се усещаше някакво напрежение. С напредването на времето и количеството питиета хората се изморяваха и ставаше по-лошо. Започваха да говорят на родния си език. Дори и Мечката му бе подхвърлил да научи берндойч. Тогава Фицдуейн му бе казал, че ирландците не знаят дори и собствения си език, камо ли да учат чужд.
Броят на посетителите при Балак варираше от около десетина до нито един, в зависимост от това кой знаеше, че художникът се е върнал, от бремето, от личните ангажименти на всеки един и от апетита им. Балак не обичаше хората, които идваха при него, само за да хапват и ги държеше настрана както с поведението си, така и с относително оскъдното меню, което предлагаше. Посрещаше гости, за да си поприказва и да си почине, а не за да демонстрира кулинарни специалитети. Обикновено имаше блюда със студено месо и различни сирена. Пиеше се само бира. Таксата бе винаги една и съща.
Бе един от спокойните дни и понеже Фицдуейн бе позакъснял, а другите си бяха тръгнали рано, за първи път откакто се познаваха той и художникът останаха насаме.
— Харесва ти нашият град, нали? — каза Балак. Отвори една бира и пи направо от бутилката. Фицдуейн смяташе, че художникът поддържа репутацията си на бохем, само докато работи. Вечер, когато приключеше работата, той се превръщаше в изискан и светски човек.
— Вярно, все още съм тук — каза Фицдуейн и хапна, малко телешко филе, което дълго бе съхнало на планински въздух.
— Откри ли нещо за Руди? — попита Балак.
— Донякъде — каза Фицдуейн. Напълни чашата си. Бе прекарал достатъчно дълго време на различни места и страни, където или бирата, или чашите свършваха бързо и се бе научил да се възползва от това, което му предлагаха.
— Мислиш ли, че ще разкриеш историята? Възможно ли е да се разбере какъв е бил мотивът на човек, посегнал на живота си, без да остави бележка? Единственото, което ти остава, е да предполагаш, но не знам дали си струва усилията.
— Вероятно никога няма да разбера истината. Съмнявам се дори дали ще стигна до някакъв задоволителен отговор. А дали си струва да продължавам — и аз самият не съм вече много сигурен. В началото може би исках да разсея неяснотите, да намеря някакво правдоподобно обяснение на случката — той се усмихна, — но ако не мога да открия мотива, явно няма да стигна доникъде. От друга страна, трябва да си призная, че идването ми тук ме накара да се чувствам по-добре. Вероятно заради смяната на обстановката.
— Интересно, четох книгата ти, ти си опитен военен фоторепортер и би трябвало да си свикнал с неща като насилствена смърт.
— А не е ли по-добре, че не съм? — каза Фицдуейн.
Разговорът премина на друга тема. Отначало за работата на художника, а после заговориха за любимата тема на всеки чужденец — особеностите на живота в чужда страна, в този случай Швейцария и най-вече за чудатостите на хората в Берн. Балак имаше неизчерпаем запас от анекдоти и вицове за берничани.
Наближаваше два и Фицдуейн стана да си ходи. Погледна часовника.
— Ти си нещо като Пепеляшка. Тя си е тръгнала точно в полунощ, защото магията щяла да се развали и отново да стане бедното парцаливо момиче. Какво става с теб, когато заключиш вратите?
Балак се засмя.
— Ти май обърка приказките. Като изпия лекарството, в случая бира, от доктор Джекил — словоохотливия домакин, аз се превръщам в мистър Хайд — художника-маниак.