Лежахме под прикритие на не повече от петдесет метра, на втория етаж на една къща и виждахме ясно всичко на светлината на факлите. С бинокъл можехме да различаваме дори лицата им. Бяхме безсилни. Просто трябваше да чакаме. Жертвите пищяха, виеха и стенеха. Това продължи през цялата нощ. Изнасилваха наред — мъже, жени, деца всеки, който им се изпречеше пред погледа. После ги убиваха. Убиваха ги жестоко, по най-отвратителен начин.
Едно малко момиченце на не повече от пет години, бе завързано за два джипа за ръцете и краката, и разкъсано като парцалена кукла. Един мъж с брада и дълга коса бе разпънат на кръст, докато те крещяха: „Jesus, Jesus, le roi des juifs“2. След четири часа той все още бе жив и го кастрираха. След като изнасилиха няколко монахини, ги принудиха да пият бензин. После разрязаха коремите им и подпалиха вътрешностите им. Това явно най-много им харесваше. Мирисът на горящи тела достигаше и до нас, а не можехме да направим нищо, абсолютно нищо. Лежахме там с нашите автомати, гранатомети, ръчни бомби, ножове, а дори и не помръдвахме, когато умираха малки деца. Бяхме добре тренирани, най-добрите от ирландската армия. Знаехме, що е дисциплина. Имахме заповед — ясна и категорична. Всяко прибързано действие би било самоубийство.
Тогава „Симба“ издърпаха от тълпата една млада медицинска сестра. Беше красива — висока и червенокоса. Тя все още бе с бялата си униформа — всичко се случи толкова бързо. Едно момче от „Симба“ — някои бяха по на тринадесет-четиринадесет години и те бяха най-жестоките — извади една „панга“ и без да му мигне окото с няколко удара й отсече главата. Поне смъртта й настъпи бързо. Това бе Ан-Мари. Бяхме женени само седем седмици.
Етен не знаеше какво да каже. Това, което чу бе толкова ужасно, че тя просто остана неподвижна. После го прегърна и го привлече към себе си. Като свърши разказа си, Хюго потъна в мълчание. Слънцето почти се бе скрило зад хоризонта. Беше станало студено. Етен виждаше светлините на кулата на замъка.
Той я целуна по главата, притисна я към себе си и после каза:
— Отвратителен климат, нали?
За да се стоплят, започнаха да се надпреварват, хвърляйки камъчета в езерото. Когато се върнаха в Дънклийв, нощта вече се бе спуснала. По обратния път през цялото време спореха кой е бил по-добрият. Последните камъчета бяха хвърлени в почти пълна тъмнина.
Четвърта глава
Хотел „Джурис“ в Дъблин не изглеждаше нищо повече от президентска резиденция на новообразуваща се нация. Това, което бе останало от стария хотел, бе единствено барът от Викторианската епоха, изработен от мрамор, махагон и пиринч, който загрижени швейцарски банкери бяха пренесли от Цюрих в памет на Джеймс Джойс.
Фицдуейн си проправи път между членовете на гостуваща японска делегация, настани се на бара и си поръча един „Джеймсън“. Докато гледаше как се топи ледът и мислеше за живота, смъртта и преследването на щастието, дойде Гюнтер. Той имаше бебешко лице и от пръв поглед човек не забелязваше масивната му физика. Отблизо бръчките му личаха, но пак изглеждаше стегнат и здрав.
През стъклената врата влязоха сватбари. Булката бе пристегната в пластове ръчно тъкан бял плат. Придружаваше я или главният сервитьор, или младоженецът — трудно бе да се определи кой от двамата. Шлейфът й се плъзна в декоративното езеро и започна да потъва. Фицдуейн си помисли, че по това време на годината ирландците рядко правят сватби, но когато се загледа в пълната талия на булката, разбра защо този е сега.
Придружителят на булката извади шлейфа й и с вещина го изцеди в малкия фонтан. Направи го така, сякаш бе част от церемонията. В противен случай човек би помислил, че работата му е да извива вратовете на пилета. Сега, следвайки булката в брачния живот, шлейфът приличаше на мокра пелена. Фицдуейн не се замисли върху символичното значение на сцената и довърши питието си.
— Хей, Гюнтер, започваш да губиш от бебешката си закръгленост. Или работиш здравата, или играеш твърде много.
— По-скоро е от климата, пък и остарявам. Май почвам да ръждясвам.
Говореше с подчертан немски акцент, примесен и с ирландски. Живееше в Ирландия от доста време. Правителството го бе наело от „ГСГ-9“, западногерманските сили за борба с тероризма и, кой знае как, бе останал тук.
— Да не би в Германия да не вали?
— Само когато е необходимо — отговори Гюнтер. — Ние сме нация на реда.
— Полковникът ще дойде ли? — попита Фицдуейн и потупа чантата, която събеседникът носеше през рамо, повдигна я, опитвайки се да разбере какво оръжие има в нея. Май беше марка „Хеклер и Кох“ — немците обичаха да използват неща, произведени в Германия, а те бяха наистина от класа, със сгъваем приклад и доколкото познаваше Килмара, малко вероятно бе да е деветмилиметров. Имаше предубеденост към този калибър, който според него не притежаваше ударна сила. — Модел трийсет и три?