С две думи, Делани бе предоставял информация за плановете и действията на ирландските части в Конго срещу значителни суми, вследствие на което някои от операциите на въздушния батальон бяха осуетени, част от хората бяха ранени, а други намериха смъртта си. Министърът не смяташе да става предател. Просто бе поставил амбициите си над всичко, а обстоятелствата бяха свършили останалото. Бе убеден, че полковникът подозира машинациите му, но по ирония на съдбата това не беше така. Неприкритото презрение на Килмара към него почиваше на типичното неодобрение на изпълнител към корумпиран управник с приспособенческо мислене.
След уволнението му от ирландската армия в средата на шестдесетте се смяташе, че Килмара завинаги е напуснал политическата върхушка. През седемдесетте обаче, призракът на тероризма започна да се промъква на сцената. Дотогава за него се говореше само в окупираната от Великобритания Северна Ирландия и в Европа, но насилието има склонност да се разпространява бързо, а границите явно не представляват сериозна пречка. Ирландското правителство демонстрираше загриженост в това отношение, но нещата коренно се промениха след убийството на посланик Еуърт Бигс.
През хиляда деветстотин седемдесет и шеста година Кристофър Еуърт Бигс — бивш служител на британското тайно разузнаване, автор на много трилъри, всичките забранени от ирландската цензура, човекът с черния монокъл — бе избран за посланик на Великобритания в Република Ирландия. Самото му назначаване на този пост бе доста противоречиво и бе неизбежно да не завърши без произшествия.
Сутринта на двадесет и първи юли Еуърт Бигс седна на задната седалка на своя 4,2-литров ягуар с шофьор. Трябваше да бъде откаран от резиденцията си в дъблинското предградие Сандифорд до британското посолство край Болсбридж. Ягуарът бе ескортиран от кола на Специалния отдел, в която имаше въоръжена охрана.
Няколкостотин метра преди резиденцията, колата на посланика мина върху капака на уличен канал, натъпкан със сто килограма гелигнит3. Бомбата бе възпламенена дистанционно от около стотина метра. Ягуарът хвръкна във въздуха и се стовари с трясък в димящата дупка. Посланик Еуърт Бигс и секретарката му Джудит Кук загинаха на място.
Убийството потресе ирландското правителство. Коя щеше да бъде следващата жертва? Щяха ли британците да отвърнат на удара и срещу кого щяха да насочат отмъщението си? Положението не беше никак весело.
Ирландският кабинет свика спешно заседание, на което избраха специален комитет, чиято задача бе да направи преглед на националната служба за сигурност. Решиха да се назначи съветник по сигурността на Таойсийч. От само себе си се разбираше, че той трябва да е вещ по въпросите за потушаване на бунтове от национален и международен характер. Бяха направени дискретни проучвания по цяла Европа, Съединените щати и други още по-далечни места. Получиха се почти единодушни отговори. През последното десетилетие, работейки за най-ефективните сили за борба с тероризма на Запада Шейн, Килмара бе затвърдил и без това страховития си авторитет. Презрението му към бюрокрацията и към голяма част от политиците бе пословично. Кабинетът не бе кой знае колко очарован от този вариант, но все пак предпочетоха да се примирят с него, отколкото да бъдат разкъсани при бомбен атентат.
Полковникът постави твърди искания. Едното от тях бе подписването на ясен и безкомпромисен договор, а другото — значителен, според ирландските стандарти, бюджет. Три месеца след назначаването си по силата на сключения договор, Килмара създаде специална елитна част за борба с тероризма под името „рейнджърите“, така както се казваше и неговият отдавна разформирован елитен батальон. Тя наброяваше всичко на всичко шестдесет души. Някои идваха от войската или полицията. Голяма част от тях бяха участвали с Килмара в операцията в Конго. Други бяха извикани от чужди служби, като немската „ГСГ-9“ и френската „Жижен“. Имаше и няколко, за чието минало знаеше единствено полковникът.
Резултатите от действията на рейнджърите надминаха очакванията. Успехът им обаче не смекчи отношението към Килмара. Голяма част от политическата върхушка не го приемаше, а и много се страхуваха от него, но най-вече настоящият Таойсийч — някой си Джоузеф Патрик Делани.
Обичан или не, Килмара им бе необходим.
Обядваха само двамата. В началото на службата им в ирландската армия взаимоотношенията им бяха като между командир и подчинен, учител и ученик, но след преживяното в Конго и с времето те бяха станали приятели.