Полковникът отново каза нещо в микрофона и картината на екрана се смени. Виждаше се огромна метална ръка с платформа в края, която бе монтирана върху самоходно шаси.
— Картината от коридора, която видяхте, е заснета от върха на тази черешоберачка. На платформата има достатъчно място за трима човека. Разстоянието от нея до външния коридор на къщата е около двеста и осемдесет метра. Лошото е, че прозорецът на покрива е с двойни армирани стъкла и се намира под ъгъл спрямо линията на обстрел. Такова стъкло лесно може да отклони куршум от обикновена пушка. Това е в общи линии задачата, която ни предстои, а ето и планът на действие.
Фицдуейн гледаше как ударната група подбира и проверява оръжията си. Професията му беше такава, че ще не ще разбираше от тактическо оръжие. Двама от тримата рейнджъри на черешоберачката бяха въоръжени с модернизирани автоматични пушки „М-21“ с мощни оптически мерници за нощно виждане. Предишните модели на тези мерници направо „ослепяваха“ при рязко усилване на светлината, например при светване на лампа в стаята, но съвременните бяха с вграден микропроцесор, което позволяваше на снайпериста да следи целта при всякакви обстоятелства. Амунициите имаха характерната зелена маркировка на смъртоносните, със специално предназначение, високопробивни куршуми. Тефлоновото им покритие намаляваше ударната им сила, но като се имаше предвид огромното поражение на тъканта, което високоскоростните седем и шейсет и два милиметра куршуми причиняваха, това беше без значение.
Третият си взе полуавтоматичен гранатомет „GXL-9“, изработен в оръжейната на рейнджърите. Конструиран по подобие на „М-79“ за единична стрелба, този гранатомет-барабан с четири пълнителя можеше да изстрелва серия от гранати до четиристотин метра с доста голяма точност.
Самото нахлуване в къщата бе възложено на екип от шестима рейнджъри под командването на лейтенант Фил Бърк. Те носеха пет и петдесет и шест милиметровите олекотени английски пушки „SA-80“ и холандски ръчни гранати „V-40“. Боеприпасите за пушките бяха аналог на куршумите „Тлейзер“, които се пръсваха при попадение в целта. Това причиняваше ужасяващи рани на жертвите. Освен това нямаха никакъв рикошет.
Задачата на третата група бе да осигури интензивен прикриващ обстрел от предната част на къщата. Бяха въоръжени с базуки и белгийски пет и петдесет и шест милиметрови леки картечници „Миними“.
Според плана, рейнджърите от черешоберачката трябваше да обезвредят първо Дитер, а след това и Тина, ако тя бе близо до телефона. Беше изчислено, че ако тя е на обичайната си позиция на стълбите, едновременният обстрел от гранати и масиран картечен огън би я разкъсал на парчета, преди да успее да стигне до заложниците в спалнята на втория етаж. В същото време групата на Фил Бърк трябваше да премине осветения периметър и с помощта на леки преносими стълби да проникне в спалнята. Докато трима от тях държаха под обстрел коридора по посока на стълбището, останалите трябваше да спуснат заложниците през прозореца по надуваем улей.
Рискът бе свързан с Тина. Ако тя все пак успееше да се изкачи по стълбите преди групата на Бърк да е стигнала до главната спалня, заложниците със сигурност щяха да загинат от нейния „Скорпион“. Беше съвсем ясно.
Според Фицдуейн рискът бе огромен или както Килмара каза на ударния отряд: „Ако не успеете от първия път, с атаката от въздуха е свършено“.
Тримата от черешоберачката тръгнаха първи. Трябваше им време, за да застанат на позиция удобна за стрелба и да закрепят снайперите върху парапета на платформата. Опасяваха се да не би порив на вятъра да я разлюлее в критичния момент. Килмара бе поискал укрепващи проволки и хидравлични подпори, но камионът, който ги носеше, бе спукал гума и щеше да закъснее. За щастие, нощта бе тиха.
Хората на Бърк изглеждаха страховито с черните си маски и очилата за нощно виждане. Бяха с матовочерни леки шлемове от балистичен материал, снабдени с миниатюрни радиостанции. Така облечени, те приличаха на огромни мухи.
Двадесет минути преди старта проверката бе завършена. Електронният часовник в командния център отброяваше оставащите минути.