Руди бе много разстроен и отчаян. Започна да говори, че била убита от „Вейбон“, защото е видяла документите, аз обаче мисля, че самият той не си вярваше. Беше нещастен случай. Но той искаше да си го изкара на някого или на нещо. Не знам защо, но си мисля, че обвиняваше и себе си.
Фицдуейн си спомни какво бе чел за смъртта на майката на Руди. Клер фон Графенлауб се бе блъснала с поршето си в камион със спагети. Не приличаше много на убийство.
— Нещата, в които татко бе замесен, унищожаването на документите, смъртта на мама и новите му приятели тласнаха Руди по пътя на екстремизма. Започна да взима наркотици — не само марихуана, а и далеч по-силни. Върнахме се да живеем при татко, но през повечето време него все го нямаше. Те спряха да се карат и като че ли започнаха да се разбират, но всъщност Руди замисляше някакво отмъщение. Вече не беше сам. Явно действаше под нечие влияние.
Сприятели се с няколко човека, близки на АКО18. Те искаха да разрушат с революция както швейцарската, така и цялата капиталистическа система. В голямата си част всичко беше само приказки, но ръководителите им се занимаваха с кражби на оръжие, с което снабдяваха терористите. Правеха го по поръчка. Автомати, револвери, гранати, противотанкови мини. Имаха връзки с терористите на Бадер — Майнхоф, с Карлос, баските и с други екстремистки групи. Групата, която крадеше оръжие, бе заловена и лидерите вкарани в затвора преди Руди да се присъедини към тях. Все още имаше много симпатизанти, които се бяха изплъзнали. За някои от тях полицията знаеше и ги следеше.
— Искаш да кажеш, че Руди не беше пряко замесен с тях?
— Бил е по-скоро нещо като последовател, който е премахнат.
Врени се усмихна.
— Не е съвсем точно, но в общи линии е вярно.
— А каква е твоята роля? — попита Фицдуейн.
Тя го погледна, после наведе глава и се загледа в пода с ръце, обвити около коленете.
— Предпочитам да съм Aussteiger, не искам на никого да причинявам болка — отговори тихо тя.
— А какво е Aussteiger? — попита Фицдуейн.
— Това, което на английски наричате отпаднал от класация.
Тя се прозя. Гласът й стана дрезгав от цигарите и от това, че й се доспа. Имаше още много неща, за които искаше да я пита, но те можеха да почакат. Съмняваше се, че на сутринта ще бъде така разговорлива, повечето хора сутрин бяха сдържани.
Чувстваше, че това, което чу, е вярно, но сякаш не беше цялата истина. Имаше и нещо друго, нещо, за което Врени вероятно не знаеше или знаеше твърде малко, Фицдуейн се прозя. Беше все още на етапа на предчувствията и догадките.
— Спи ми се — каза тя, — можем да продължим утре.
Тя стана от мястото си и коленичи пред него. Блузата й беше разкопчана и гърдите й се виждаха. Приближи лицето си до неговото. Усещаше дъха й и топлината на тялото й. Тя обви ръка около врата му и го погали. Целуна го, но той се дръпна. Ръката й се спусна до издутината на панталоните му и после се отдалечи.
— Ирландецо — прошепна тя като че ли по-скоро на себе си, — знаеш, че ще те убият, нали? — и изчезна през отвора на тавана. Фицдуейн се чувстваше толкова уморен, че не бе сигурен дали е чул добре последните й думи.
Събуди го лек шум. Стаята беше празна, газта свършваше и лампата хвърляше последни искри. Отначало видя само краката й, после и тъмния триъгълник, когато тя се спусна от нейната стая върху топлата каменна скамейка. Златната гривна на лявата й ръка проблесна от гаснещия пламък. После голото й тяло потъна в тъмнина. Чуваше приближаващите го стъпки. Тя тихо хлипаше. Почувства с ръката си мокрото й от плач лице. Мълчаливо я придърпа до себе си в леглото и я целуна нежно, както се целува дете. Държа я дълго в прегръдките си докато тя най-после заспа. Сълзите й мокреха страните му.
Първите, утринни лъчи, които се промъкваха през спуснатите завеси го завариха все още буден и замислен. Врени спеше до него, дишаше спокойно и дълбоко. Внимателно разкопча гривната й и я повдигна съвсем малко, колкото да види какво има под нея. На слабата светлина не можеше да различи много, но и това, което видя, му бе достатъчно. Нямаше татуировка. Врени се размърда, но не се събуди.
На закуска тя бе мълчалива и унила. Докато му правеше и поднасяше кафето дори не вдигна очи към него. За да наруши мълчанието, Фицдуейн я попита кой доставя млякото във фермата. Млякото наистина бе съвсем прясно и вдигаше пара.
Тя го погледна и леко се засмя.