— Петер се погрижи за това. Имаме си един съсед. Живее в селото, но краварникът му е близо до нашия. Редуваме се в доенето.
— Значи не си съвсем сама?
— Уили е много добър фермер, но е над шестдесетте. С твърди навици и не обича да говори много.
— Значи все пак си самотна тук.
— Да — каза тя, — съвсем самотна.
Врени поседя малко замислена и след това отиде да върши нещо в кухнята. Изведнъж, както бе застанала до мивката, започна да плаче. Един внезапен и силен изблик на насъбрани чувства.
Фицдуейн стана и отиде до нея. Обгърна раменете й, за да я успокои. Гърбът й бе стегнат като струна. Опита се да я прегърне, но тя нервно го отблъсна. Беше стиснала края на мивката и пръстите й бяха побелели от напрежението.
— Нямаш понятие в какво си се забъркал — каза тя. — Глупаво беше, че ти наприказвах толкова неща. Това изобщо не е твоя работа, а и всичко е много по-сложно. Няма нищо общо с теб.
Той понечи да каже нещо, но в този момент тя рязко се обърна към него с изкривено от страх и яд лице и му изкрещя:
— Идиот такъв, не разбираш ли, че вече е много късно. Нещата са отишли твърде далеч. Аз не мога да се върна назад и никой вече не може да ми помогне. Никой!
Врени изхвръкна от кухнята, затръшвайки вратата след себе си. Един пакет с ориз, поставен на лавицата, тупна тежко на пода. Чу се как телефонът звъни и как, Врени вдигна слушалката. Не говори много. Веднъж, когато повиши глас, той долови една дума, която се повтори няколко пъти. Звучеше като „ней“ — на швейцарско-германски диалект това означаваше — не. Фицдуейн се върна на масата, за да довърши закуската си.
След няколко минути Врени отново влезе в кухнята. Лицето и бе посивяло. Думите едва излизаха от устата й.
— По-добре е да си вървиш — каза тя. — Още сега.
В ръката си стискаше малко пакетче. Беше увито в хартия и имаше размер колкото чаша за чай. Приближи устни до бузата му и го целуна.
— Благодаря, че опита — каза тя, — но вече е твърде късно — тя се обърна и излезе от стаята. Докато му говореше почти не го гледаше. Лицето й бе покрито със сълзи, Фицдуейн знаеше, че е безсмислено да я разпитва повече.
Върна се пеш до Хайлигеншвенди. Снегът и калта бяха замръзнали през нощта и сега се трошаха под краката му. Сняг имаше и по планинския път, така че караше бавно и много внимателно. Често гледаше в огледалцето и се наслаждаваше на гледките наоколо. Веднъж извади фотоапарата си с монтиран телеобектив и направи няколко снимки на виещия се път и на самотния мотоциклетист, демонстриращ великолепната си езда по пътя. Той щом видя фотоапарата, ускори и не отговори на приятелското помахване на ирландеца.
Фицдуейн обядва в „Интерлакен“ и, държейки се като обикновен турист, спокойно се върна в Берн. Когато в покрайнините на града мотоциклетистът изчезна от пътя, Фицдуейн почти съжали за това. Нямаше да е зле да бе разбрал кой го следи. Започна да съжалява, че остави кевларената си защитна жилетка в Ирландия. Оказа се, че Швейцария е доста по различна от това, което бе очаквал.
Помисли си, че поне можеше да си купи пистолет.
Тринадесета глава
Фицдуейн имаше слабост към оръжията — това бе част от възпитанието му, — а и когато беше в замъка си на своя земя, далеч от обществото, бе склонен да тълкува законите както му е изгодно. В Ирландия бе необходимо разрешително за притежание дори на въздушна пушка, а за пистолет не можеше и да се мисли. Освен това в Ирландия магазините за продажба на огнестрелно оръжие се брояха на пръсти, а и не предлагаха кой знае какъв избор.
Харесваше му отношението на швейцарците към оръжията, дори смяташе, че изпитват особена привързаност към тях — като се почне от мускети и се стигне до снайпери. Не само ги произвеждаха с умение, но обичаха да ги използват непрекъснато.
Намери магазина просто като тръгна след един мъж на средна възраст в делови костюм, който носеше една бойна пушка с непринудеността на лондончанин, носещ чадъра си. На никой от минувачите това не правеше впечатление. Хрумна му, че добре изглеждащият господин, като нищо можеше да е на път за офиса си, възнамерявайки да гръмне шефа си или да е излязъл в обедна почивка, за да надупчи любовника на жена си. Мисълта го развесели.
След няколко минути деловият господин го заведе до магазин на „Аарбергасе“. Отпред имаше голяма табела с надпис „Schwarz, Buchsenmacher, Armurier“19, а на витрината бяха изложени оръжия, които биха конкурирали и личния арсенал на южноафрикански диктатор.