Отвън типът с кънките се повъртя и накрая отегчен се опря на една стена, без да отделя поглед от вратата на кафенето. Когато Фицдуейн си тръгна, навън нямаше никой. „Ама че странна работа“, помисли си Фицдуейн.
В стаята си в хотела Фицдуейн зареди пушката. С монтиран удължител магазинът побираше седем патрона. Провери предпазителя и върна пушката в калъфа й.
Почти бе забравил за малкото пакетче, което Врени бе тикнала в ръцете му. Взе ножици от рецепцията и внимателно го отвори. Вътре имаше стъклен буркан с джинджифилови сладки. Отвори капака — миризмата, която се разнесе, го върна към старата къща на хълма и момичето с набрашнени бузи. Отхапа една курабийка — беше хрупкава и миришеше на масло и подправки. Бурканът бе увит с плик, писмото бе кратко, с решителен закръглен почерк. Беше написано на лист от тефтер.
„Скъпи ми ирландецо…
Пиша това, докато ти спиш в съседната стая. Отново запалих огъня и е топло. Чувствам се в безопасност, защото ти си тук. Много бих искала да останеш с мен в Хайлигеншвенди, но знам, че е невъзможно.
Моля те, не ми се обаждай повече или поне изчакай малко. Трябва ми време да помисля, за да реша какво трябва да правя оттук нататък. Знам, че като се събудиш, ще искаш да ме питаш за още неща, но няма да мога да говоря с теб повече.
Ако останеш в Берн за по-дълго, макар че не е за препоръчване, можеш да се свържеш с един наш приятел, мой и на Руди. Казва се Клаус Миндер. Той е от Цюрих и няма постоянен адрес в Берн, живее по приятели. Последно чух, че бил в Младежкия дом на Таубенщрасе дванадесет. Въобще не трябваше да говоря с теб, но съм много самотна, Руди ми липсва.
Целувам те:
Остави писмото на масата. Чувстваше се зле. Седя така, без да помръдне и мислеше за обърканото младо момиче. Посегна към телефона да й се обади, но ръката му увисна във въздуха. Ако наистина се нуждаеше от време, добре, щеше да й го даде.
Телефонът иззвъня. Беше секретарката на Беат фон Графенлауб. Би ли могъл господин Фицдуейн утре да обядва с господин Графенлауб в ресторанта на театъра точно в дванадесет и трийсет? Тя повтори „точно“.
— Да, ще бъда там — каза Фицдуейн, — кой плаща?
Госпожа Хюнцикер издаде такива звуци сякаш се задушаваше. Фицдуейн се надяваше, че нищо й няма. Нещата и без това достатъчно се бяха объркали.
Когато двамата детективи се появиха, Айво още спеше. Държаха се любезно. Не нахълтаха и не го измъкнаха от спалния чувал. Почукаха леко на задната врата и го изчакаха отвън в колата си.
По обективни причини Айво не бе закусил. Донесоха му кафе и две кифли и докато той хапваше, те си говореха тихо. Когато той приключи, вкараха го в колата и потеглиха по „Лаупенщрасе“. След по-малко от километър завиха надясно по „Бюлщрасе“. Пред тях се простираше част от територията на Бернския университет и като осъзна къде отиват, сърцето му се сви. Влязоха през входа за спешни случаи на университетската болница и вратата зад тях се затвори.
Ако разполага с достатъчно време, всеки собственик на погребално бюро би докарал и най-ужасния труп да изглежда приемливо. В този случай времето не бе достигнало. Патолозите от Gerichtmedizinisches Institut Bern20 — част от университета — бяха наблегнали на главната задача — да открият причината за смъртта. След щателната аутопсия трупът бе зашит надве-натри, а и нищо не можеше да оправи извадените очи и отрязаните уши. За късмет на Айво му показаха само главата. Тялото бе покрито с бял чаршаф.
— Познавате ли го? — попита един от детективите.
Отговор не последва. Айво плачеше. Зададоха му въпроса отново.
Единият детектив покри главата на трупа, прегърна Айво през раменете и го изведе в коридора. Заведе го в една стая и го сложи да седне. Вторият детектив дойде и затвори вратата след себе си. Айво седеше на стола, но не бе в състояние да говори. Бе изпаднал в шок. Наближаваше обяд, когато той най-сетне успя да потвърди самоличността на трупа, подписа някакви документи и го върнаха в Младежкия дом. Наблюдаваха го докато той бавно вървеше покрусен надолу към Дома.
— Ако това момче се преструва, аз ще стана пак униформен — каза единият. С радост си спомняше времето, когато беше униформен полицай, поне си знаеше смените.