Момичето бе с нож в ръка. Фицдуейн се хвърли към калъфа, претърколи се и се изправи с пушката. Рязко сложи пълнителя. От ръката му капеше кръв, чувстваше се зле. Момичето го гледаше с насочен към него нож. Започна бавно да се изтегля назад, после се обърна и се втурна да бяга. Изчезна в тъмнината, но звукът от кънките й още се чуваше. После настъпи тишина.
Фицдуейн се надвеси през перилата. Не се виждаше нищо. Ребрата го боляха. Изправи се и започна да оглежда гърдите си. Острието не беше проникнало — миниатюрното касетофонче бе поело удара и бе раздробено. От ръката му още капеше кръв.
Мечката сънуваше и беше щастлив. Двамата с Тили бяха отишли до малкия замък в Шпиц да вземат вино. Там бяха и тези, които казваха, че виното от Шпиц е твърде сухо, защото го правят от стърготини, но Мечката не им вярваше. Винаги с удоволствие предприемаха тази малка екскурзия, харесваше им пейзажът на Тунерзее, обичаха да хапват в крайезерния ресторант и после слизаха в избата, чинно се нареждаха на опашка и гледаха как се пълнят собствените им бутилки. Мечката се чудеше защо в избата се чува толкова силно телефонът. Никой не обръщаше внимание. Той погледна Тили, тя му се усмихна и изчезна. Мечката се почувства като изгубено дете.
Вдигна слушалката.
— Сержант Рауфман — каза един възбуден глас.
— Да — изръмжа Мечката, — часът е два след полунощ, ако не сте забелязали.
— Съжалявам за безпокойството, сержант Рауфман, но е важно — каза гласът. — Аз съм нощният управител на хотел „Белвю“.
— Радвам се за вас — каза Мечката, — но лично аз обичам да спя нощно време, някои от нас го правят.
— Нека да ви обясня, при мен дойде един мъж, едната му ръка кърви и носи пушка. Какво трябва да направим?
— Нямам понятие. Сложете една кофа под ръката му. Извикайте полицията. Откъде по дяволите да знам!
— Мъжът казва, че ви познава…
— Чакайте малко — каза Мечката, — кой е той?
— Твърди, че се казва нещо като Фицдъра-бъра, не можах да разбера добре, но не ми се ще да го питам пак. Изглежда някак — гласът направи пауза — опасен.
— Как се казвате?
— Ролф — отговори гласът. — Ролфи Мюлер.
— Слушай, Ролфи. След десет минути съм при вас. Превържете ръката му, дайте му всичко, каквото поиска и не се опитвайте да говорите с него, capisce23?
— Тъй вярно, сержант — каза Ролфи, — не е ли вълнуващо?
Мечката не отговори. Вече намъкваше панталоните си върху пижамата. Новината сякаш не го изненада.
Час по-късно, тъкмо когато Мечката изпращаше лекаря, телефонът в апартамента на Фицдуейн иззвъня. Затвори, заключи вратата, постави тежкото резе, отиде в кабинета и вдигна слушалката, Фицдуейн лежеше на леглото в спалнята и преживяваше станалото…
Мечката влезе в стаята. Застана с ръце в джобовете и впери очи във Фицдуейн. Изпод якето му се виждаше яката на пижамата. Наболата му четина му придаваше още по-мърляв вид.
— Лекарят смята, че ще оживееш — каза Мечката. — Раната на ръката ти не е дълбока, макар че имаше доста кръв. Гърдите ти са добре натъртени и май ще имаш нужда от нов касетофон.
— Започвам да се унасям — каза Фицдуейн. — Лекарството явно действа.
— Открили са го — каза Мечката — или поне смятаме, че е той. Много малко му е трябвало, за да падне в реката. Тялото е на млад мъж и отговаря на описанието ти — намерили са го на ръба на спортната площадка под моста.
— Мъртъв?
— Сто процента. И точно това ще породи усложнения.
— Но това стана при самозащита — запротестира Фицдуейн. — Той толкова искаше един от нас да скочи от моста и за малко това щях да съм аз.
Мечката въздъхна.
— Не е там работата. Убит е човек. Няма свидетели. И ще има разследване. Пак писане, показания, разпити и тъй нататък.
Гласът на Фицдуейн бе сънен:
— По-добре да съм следствен, отколкото мъртъв.
— Да, но не ти трябва да правиш всичко това — беше сърдитият отговор. — Между другото, отвън има униформен полицай, така че на практика си арестуван.
Отговор не последва. Очите на Фицдуейн бяха затворени, дишането му равномерно — спеше. Горната част на тялото му бе отвита, превързаната му ръка — опъната. По тялото му личаха следите от удара. Мечката се пресегна и го зави. Загаси лампата и излезе от стаята.