„Жалко, че ще тръгва толкова скоро, помисли си помощничката, почти е налапал въдицата“. Тактиката „со кротце, со благо“ даваше резултати, но раздяла от един месец можеше да провали постигнатото. Е, все още разполагаше с три седмици да извади рибата на сухо. Тя бавно кръстоса крака. Той вдигна поглед към нея.
Е, поне беше привлякла вниманието му.
Айво разсеяно потта дясната си китка, търсейки сребърната гривна, която Клаус му бе дал. Започна да върти гривната напред-назад докато китката му се зачерви. Не усещаше болката, мислеше за мъжа, когото бе видял приятеля си да тръгва и който вероятно бе причинил смъртта му.
Последните няколко дни говори с всички познати на Клаус, надявайки се, че някой може да се сети за човека, който го бе отвел, но безуспешно. Сега седеше на гарата и чакаше Маймуната да се върне от Цюрих. Маймуната и Клаус предлагаха почти една и съща услуга, а понякога, ако клиентът пожелаеше това, го правеха заедно. Освен дарбите, които щедро предоставяше за продан, Маймуната притежаваше и още една обещаваща дарба — можеше безупречно да запомня числа, без значение какви са. Клаус казваше, че Маймуната е способен да запомни цял телефонен указател. Това за в бъдеще можеше да се превърне в златна мина, особено когато ставаше въпрос за регистрационните номера на колите на клиентите му. След време, когато остареят и прелестите им увехнат, можеха да се заемат с тихо изнудване. Айво не можеше да си представи, че някога ще остарее.
Когато човек имаше вземане-даване с Маймуната, трябваше непрекъснато да е нащрек, защото той бе не само глупав, беше тъп, опърничав и лъжец по рождение. Ако не се отнасяш с него подобаващо, беше в състояние да си затвори устата, дори и да знаеше нещо, но по-лошото беше, че ако нищо не знаеше, щеше да се преструва, че знае — от чист инат. „Май ще се наложи да го убедя да говори“, помисли си Айво. Никак не обичаше насилието, пък и не можеше да причинява болка другиму, но сега ставаше дума за човека, убил Клаус. Спря да върти гривната около китката си и си бръкна в джоба. Пръстите му напипаха сгънатата половинметрова верига от мотоциклет. Щеше да го заплаши, че ще го обезобрази за цял живот. Това трябваше да подейства — лицето му бе онова нещо, което привличаше клиентите.
Минувачите заобикаляха отдалеч парцаливия младеж, седнал на земята с кръстосани крака. Мръсен, с опърпани дрехи, от него се носеше воня. Айво нямаше нищо против това. Дори не забелязваше. Въобразяваше си, че е рицар в блестящи доспехи, тръгнал да дири справедливост. Щеше да победи и да се върне триумфално в Камелот24.
Сър Айво. Не звучеше зле.
Не бързаше да отвори очи, главата й туптеше, чувстваше се зле. На челото и страните си усещаше нещо мокро и хладно. Макар и малко, това й носеше облекчение. Беше объркана, не разбираше какво точно става с нея, но усети, че седи в неудобно положение. Отначало помисли, че е в леглото или поне трябваше да бъде там, но когато се опита да стане това не й се удаде, а и сякаш леглото не й беше познато.
Прониза я страх. Искаше да си внуши, че всичко е сън, но знаеше, че не е. Бавно се опита да внесе ред в усещанията си. Започна да осъзнава това, което разсъдъкът й първоначално бе отхвърлил като невъзможно — беше завързана здраво на стол с висока облегалка и нямаше нищо върху себе си — беше съвсем гола.
Мократа кърпа бе свалена от челото й. Надяваше се да усети приятната й хладина на врата си, но наместо това на гърлото й бе поставено нещо студено и твърдо. Чу се слаб звук и нещо я стегна. Все още, макар и по-трудно, можеше да диша, но на врата си сякаш имаше желязна яка.
Обзе я паника. Задави се и започна да се бори за всяко вдишване. Като се поуспокои осъзна, че още може да диша. Опита се да каже нещо, но не успя. Устата й бе запушена с няколко пласта широки лепенки, които ако се съдеше по миризмата, обикновено използваха в операционните. Това като че ли я поуспокои, защото винаги бе свързвала тази миризма с болница, за миг реши, че е в безопасност. В следващия момент я заля вълна от ужас. Започна да се извива и гърчи в опит да се освободи. Нямаше смисъл, не можа дори да разхлаби въжетата. Неохотно тя отвори очи.
Кадар, когото тя познаваше под друго име, се бе изтегнал в любимото си кресло стил „Чарлс Иймс“ точно отпреде й, с крака вдигнати на табуретка в същия стил. В ръцете си държеше полупълна чаша за коняк. Вдигна чашата, разклати съдържанието й и вдъхна аромата. Отпи глътка и отново я положи в скута си. Беше с разкопчана на гърдите черна копринена риза и бял панталон от фина материя. Беше бос. Явно се чувстваше удобно, в очите му проблеснаха закачливи пламъчета.