Лейтенантът извади чифт белезници и окова Майлс към големия сержант. „Овъролт“ гласеше името на емблемата му. Майлс мислено го прекръсти на „Овъркил“2. Сержантът трябваше само да повдигне ръка и Майлс щеше да увисне на ръката му, провесен като котенце.
— Задържан сте, докато продължава разследването — официално заяви лейтенантът.
— Докога?
— За неопределено време.
Лейтенантът се отправи към вратата. Сержантът го последва. По необходимост Майлс също тръгна след тях.
— Къде? — отчаяно питаше той.
— В Щаба на Имперска сигурност.
„Ворбар Султана!“
— Трябва да си взема нещата…
— Квартирата ви вече беше освободена.
— Ще се връщам ли пак тук?
— Не знам, младши лейтенант.
Когато скатерът ги остави на совалковия док, късната зора прорязваше Лагера на вечния скреж със сиви и жълти шарки. Доорбиталната куриерска совалка на Имперска сигурност лежеше на заледения цимент като хищна птица, случайно озовала се в гълъбарник. Гладка, черна и смъртоносна, тя сякаш разкъсваше звуковата бариера просто като си стоеше там. Пилотът очакваше със запалени двигатели.
Майлс се затътри непохватно по рампата след сержант Овъркил. Студените белезници се впиваха в китките му. Ледените кристали танцуваха, носени от североизточния вятър. От особеното сухо пощипване в синусите си Майлс разбра, че тази сутрин температурата ще се стабилизира. Мили Боже! Беше крайно време да се маха от този остров.
Майлс за последен път дълбоко си пое дъх. Вратата на совалката с просъскване се затвори зад тях. Вътрешността й сякаш беше тапицирана с дебел пласт тишина, през който дори и воят на двигателите едва проникваше.
Поне беше топло.
ШЕСТА ГЛАВА
Есента във Ворбар Султана беше чудесен сезон и днешният ден го доказваше. Синевата на въздуха беше разкошна, температурата приятна. Дори и индустриалният пушек не миришеше неприятно. Есенните цветя още не бяха повяхнали, но листата на внесените от Земята дървета бяха променили цвета си. Преди да го натикат в един от задните входове на огромната сграда — Щаба на Имперска сигурност, Майлс зърна едно от тях. След това вратата хлопна зад него. Той се опита да запази образа на това дърво за в случай, че никога повече не го види.
Лейтенантът извади пропуски, които ускориха преминаването на Майлс и сержанта покрай часовите на входа и ги отведоха в лабиринт от коридори, през който се добраха до два асансьора. Влязоха в този, която водеше нагоре. Така. Значи не го водеха направо в някоя от килиите на свръхохранявания затворнически корпус под сградата. Той се досети какво може да означава това и загледа асансьора, който водеше надолу, с копнеж.
Бяха въведени в един от кабинетите на по-горните нива. Минаха покрай капитан от ИмпСи и влязоха във вътрешното помещение на кабинета. Слаб мъж с приятен външен вид, в цивилно облекло, седеше пред огромната компютърна конзола на бюрото си и разглеждаше някакво изображение. Кестенявата му коса започваше да посребрява по слепоочията му. Той вдигна очи към ескорта на Майлс.
— Благодаря ви, лейтенант. Сержант, можете да си вървите.
Овъролт откачи Майлс от китката си.
— Ъ-ъ… дали ще сте в безопасност, сър? — попита лейтенантът.
— Надявам се — сухо отвърна мъжът.
„Да, ами аз!“ — безмълвно проплака Майлс. Двамата войници напуснаха и оставиха Майлс сам, мръсен, небръснат, все още облечен в черния си гащеризон, който леко вонеше. Беше го надянал едва… Кога… Снощи? Лицето му носеше следите от суровия климат, ръцете му бяха подути, а краката му все още бяха увити в найлона на медицинските превръзки… Пръстите на краката му се свиваха и шляпаха в медицинския гел. Беше без ботуши. По време на двучасовия полет със совалката беше дремал на пресекулки в изнемогата си и сега съвсем не изглеждаше освежен. Гърлото му беше пресъхнало, чувстваше синусите си натъпкани с памук, а гърдите го боляха при всяко вдишване.
Саймън Илиян — шеф на бариарската Имперска сигурност — скръсти ръце и бавно огледа Майлс. Погледът му се спусна от главата до петите, след което отново се върна на лицето му. Това накара Майлс да изпита някакво изкривено чувство за deja vu3.
Почти всички на Бариар се страхуваха от името на този човек, въпреки че малцина бяха виждали лицето му. Този ефект беше внимателно създаден от самия Илиян, който го изгради отчасти, но само отчасти, върху наследството на неговия страховит предшественик — легендарния шеф на Сигурността Негри. Илиян и неговият отдел бяха осигурявали безопасността на бащата на Майлс през двайсетте години на неговата политическа кариера и бяха сгрешили само веднъж — през нощта на гибелното нападение със солтоксин. Майлс не знаеше да съществува някой, от когото Илиян да се страхува, с изключение на майка му. Веднъж Майлс беше попитал баща си дали това е от чувството за вина заради солтоксина, но граф Воркосиган беше отговорил с не. Било просто траен ефект от ярките първи впечатления. Майлс беше наричал Илиян „чичо Саймън“ през целия си живот, преди да влезе в Службите. След това го наричаше „сър“.