А Оберлус, притихнал в скривалището си, с широко отворени очи и наострен слух, не изпускаше нищо от празника, макар интересът му да бе напълно завладян от младата пасажерка, седнала точно срещу него, на някакви си дузина стъпки разстояние. Той можеше да си помисли, че когато спираше да изслуша събеседниците си, тя го гледа право в лицето макар да беше очевидно, че той се намира извън светлата линия на огньовете.
А понякога, когато тя избухваше в неочакван, весел и щастлив смях, Оберлус изпитваше чувството, че този смях е специално предназначен за него, сякаш целеше да предизвика любопитството му и да го накара да напусне убежището си на хищник в тъмата, решен да покаже на светло безформеното си отвратително лице.
Капитанът нареди да се отвори бъчва с бира и друга с ром за моряците, докато пътниците се наслаждаваха на тъмния ликьор в красивите бутилки от обработено стъкло. Опиянението даде своите плодове и след малко веселието зарази всички, а един боцман извади от калъфа стара китара и започна да тананика с дълбокия си бас древна испанска мелодия.
Скоро към него се присъединиха моряците, последвани от пасажерите, включително свещеникът и военният, а най-подир капитанът, благородникът и дамите, запяха в хор и с все сила носталгичната мелодия, в която се говореше за земята, останала много, много далеч, и където вероятно никога нямаше да се върнат.
За Оберлус, който се приближаваше все повече и повече, под прикритието на скали и храсти, тези сантиментални спомени бяха лишени от стойност, тъй като никога не узна коя е родината му, нито какво значение можеше да има скръбта, но при все това изпита нещо подобно на трепет, като че ли породен от факта, че поради силата на спомените си не е в състояние да бъде част от общност като тази.
Колкото и да се връщаше към миналите години, той не си припомни нито ден, в който да са му разрешавали да се приобщи към подобни на тези прояви на веселие и забава, и нито в кръчмите, публичните домове или спокойните нощи на борда се почувства близък по някакъв начин към която и да е група от хора. Можеше да се твърди, че неговото присъствие смразяваше и най-горещите духове, дразнеше всички и слагаше край без каквото и да е логично обяснение на спонтанните смехове и ентусиазираните гласове.
И наистина, у Оберлус имаше нещо по-обезпокояващо от отблъскващата му и неописуема грозота. Нещо смразяващо, заплашително и смайващо като флуид или отрицателна магнетична сила, която тревожеше дотолкова, че бяха започнали да твърдят за него, че е „способен да изсуши растение само като го докосне“.
Откъде се излъчваше тази злокобна сила и отблъскваща способност не можеше да каже никой, но несъмнено това, което го ограждаше като ореол или стъклена завеса, бе по-скоро някаква сила, отколкото обикновено естетическо отблъскване.
Настъпи мълчание, в което присъстващите, изглежда, се опитваха да си поемат дъх след гръмката песен и последвалите я смехове и разговори. Точно тогава капитанът помоли младата пътничка да попее сама, понеже се беше убедил по време на рейса, че тя умее да го прави с вкус и приятен глас.
Отначало девойката се опита да се възпротиви, но боцманът изтръгна от китарата си в мрака първите тонове на типична креолска мелодия, което сякаш я накара да се реши, и тя стана, направи жест на съгласие към непринудения си компаньон и започна да пее по сериозен и съвсем индивидулен начин, в известен смисъл несвойствен за младостта и външната й крехкост.
Без съмнение за присъстващите това бе вълшебен миг, но най-вече за дебнещия в тъмата мъж, който седеше тихо и настръхнал сдържаше дъха си, понеже това бе първият път, когато успяваше да присъства, макар и от тъмното, на толкова простичка сцена като тази, в която една нормална жена — не мръсна проститутка от пристанищна кръчма — пееше с чувство и грация за малка група от приятели.
Песента (то бе естествено и логично да се предположи) разказваше за нещастната любов на моряка, търсещ щастието си в други морета и за красивата девойка, която мълчаливо страда от продължителното му отсъствие. Тя не губи надежда и когато я уверяват, че корабът на любимия и е изчезнал в океана, погълнат от вълните. Всяка сутрин момичето слиза на плажа, за да моли океана да й върне годеника и накрая нейните сълзи го омилостивяват и той освобождава моряка от далечния остров, където е бил пленен…
Игуаната Оберлус с изненада установи, че плаче горчиво, но още повече се изненада, щом забеляза неочакваното замлъкване на девойката, която трепереше, сякаш нещо я бе разтърсило от главата до петите, и гледаше втренчено към мястото, където се намираше той, възкликвайки сред общото стъписване: