Харесваше му да седи привечер на онази скала и да се обзалага за живота или смъртта на огромните албатроси, които се връщаха, „вкъщи“ след дълго приключение, като изпитваше завист към спокойната хубост на бавния им полет и се питаше какво ли чувстват те при вида на острова, когато се приближават, привлечени неудържимо от някаква странна сила; скрит гигантски магнит, който веднъж в годината оказваше върху тях непреодолимо влияние, макар и да се намираха твърде далеч от бреговете му.
Слънцето, което залязваше червено и свирепо зад линията на хоризонта, щеше да изпрати скоро зеления си лъч, за да се сбогува със света, а силуетите на предметите щяха да станат съвсем неясни и никой албатрос нямаше да дръзне да повтори подвига и да се приземи тази вечер, а щеше да изчака до следващия ден.
Десет минути по-късно, в шест часа, с астрономическа точност, независимо от годишното време, над острова се спускаше непрогледна тъма, резултат от бързото екваториално свечеряване, а след дванадесет часа, също така бързо и с абсолютна точност, слънцето щеше да изгрее от изток — златисто, великолепно и гневно.
И с идването на сенките нашият герой се сви на кълбо в дъното на дълбоката пещера й заспа.
Мъжът никога не бе разбрал как се наричаше в същност, къде беше роден, нито кои са родителите му. Първите му спомени се отнасяха до морето и до мръсния китоловен кораб, разбил се край Канарските острови през 1930 година и когато отново тръгна да плава след доста време, не беше в състояние да каже кой е, нито откъде е дошъл, поради което капризният капитан замени името Джек или Джон (каквото е било в началото) с нелепия прякор Рижия Оберлус.
Израсна бавно, кривокрак, мършав и гърбав, без да усети мириса, на земя или звука от приятелски глас. Наръга с нож първия си неприятел в една панамска кръчма и трябваше да се скрие на борда на притежаваното от пирати корито, което заседна една безлунна нощ на влизане в залива Сен Хуан в Порто Рико.
Оръдията на крепостта „Ел Моро“ се забавляваха целия следващ ден, упражнявайки се в стрелба по разбития корпус на нещастното корабче, докато го превърнаха в купчина от трески, а акулите наоколо се наслаждаваха на великолепния банкет от пияни пирати, които като обезумели се хвърляха във водата, за да се спасят от снарядите.
Именно тогава Рижия Оберлус разбра какво може да очаква от себе си и от способностите си да се съпротивлява на страха, който невъзмутимо понасяше, вкопчил се в последната дъска с вода до гърдите, огнените залпове, експлозията и смъртта, вътрешно убеден, че нито морето, нито оръдията ще го победят.
Под прикритието на тъмнината заплува сред рибите, които едва го докосваха, стигна до сушата, прекоси острова и в Маящес открадна една лодка, с която се промъкна край доминиканските брегове и се добра до сигурното убежище „Ла Таруга“ на север от Хаити.
Там уби някакъв негър, а след няколко месеца започна да му никне някаква рижава брада, рядка и чорлава, подчертаваща отблъскващата грозота на физиономията му, яростна и страховита, която плашеше децата, караше жените с отвращение да извръщат глава и тревожеше мъжете, неспособни да издържат на погледа му.
— Приличаш на игуана… — подхвърли някакъв швед на борда на третия китоловен кораб и въпреки че той му обезобрази носа, прякорът се разпространи сред моряците и не остана плавателно средство, пристанище или кръчма, където да не го знаеха като Игуаната Оберлус, най-ужасяващото изчадие, кръстосващо моретата на борда на кое да е корито.
Многобройни бяха подигравките и презрението, отвращението и ужасът, които той понасяше след деня, когато единвнож, по-бърз от неговия, му направи страхотен белег, като засегна окото му, единственото прилично нещо, с което Господ бе надарил това противно лице — и един юлски следобед, когато „Олд Лейди II“ товареше гигантски костенурки на самотния остров Худ от Галапаговия архипелаг или Вълшебните острови, Игуаната Оберлус разбра, че не е в състояние да понася повече омразните нему човешки същества и реши да остане там, доброволен корабокрушенец и невярващ отшелник, за да съжителства завинаги с тюлени, албатроси и гущери.
И сега, четири години по-късно, можеше да седи спокойно и да наблюдава в здрача царството си — пусто и скалисто осровче, без нито едно дърво, което да хвърля що-годе прилична сянка, без рекичка или изворче, място за разпри навсички морски птици от Тихия океан, любовно гнездо и убежище на морските вълци, които със стотици почиваха във всяко заливче, всеки плаж и дори по върховете на стръмните брегове, откъдето внезапно се хвърляха в морето с чудновати скокове.