Наистина не беше много и той го знаеше, но поне там на остров Худ или Ла Еспаньола, никой не идваше да го нарича „чудовище“, „син на пъкъла“, „живо въплъщение на самия дявол“.
А това беше повече от всичко, притежавано досега от Игуаната Оберлус.
Нагъчкани като зърна в гъста чепка грозде, морските игуани — с мръсно-черен цвят и заплашителен бодлив гребен — се тъпчеха, спореха и караха за всеки сантиметър от грапавата скала, подкопавана от морето, в някакъв нелеп грегаризъм, без логично обяснение, тъй като на по-малко от пет метра друга скала, също неравна и изронена от морето, бе абсолютно пуста.
Никога не успя да проумее, въпреки многогодишното си наблюдение над тях, на какво се дължи прекомерното им желание за споделяне на някакво пространство, което не бе същото всеки ден, и защо неочаквано, щом започнеше отливът, абсолютно всички морски птици от скалата започваха да се движат едновременно и се хвърляха вкупом в морето, за да попасат от гъстите водорасли, където алчно ги дебнеха ненаситни акули.
Почти един час по-късно всичките се връщаха по същия начин й първите избираха наслуки новото място, което от този момент се превръщаше в ябълката на раздора.
Наистина изглеждаше глупаво държането на тези отблъскващи същества със стъклен поглед, безизразен и зеленикав, съвсем различен от живостта в очите на сухоземните игуани — самостоятелни, лукави, почти опитомени и с ярки цветове.
Многократно се бе питал за причината на подобни различия в породите, които несъмнено са били близки в началото, и защо едните са избрали да се хранят с водорасли и риби, докато другите са решили да преживяват от бодливите кактуси на малките пъстри растения и лишеи, поникнали тук-там през нощта сред тъмната и пуста лава.
Ненавиждаше морските игуани, тъпи и бавно подвижни, а същевременно харесваше досадната грациозност на техните сухоземни братовчедки, когато идваха да ядат от ръката му, с вдигната глава и изправена опашка, и оценяваше по достойнотво месото им, бяло и сочно, крехко и ароматично, по-вкусно от най-вкусната кокошка в ирландска кръчма.
И често прекарваше цели часове в наблюдение над едните и другите, като търсеше в тях черти от собствената си физиономия, черти, които по-късно разглеждаше отново в локайте, останали по скалите след отлива, питайки се по какъв странен каприз на Създателя природата го бе наказала с подобен външен вид.
Нима бяха прави малчуганите, които му викаха по улиците, че майка му е прелюбодействала с дявола. Можеше ли някой да бъде наистина син на Луцифер и да живее като всяко друго смъртно същество на земята?
Години преди това на връщане от остров Тортуга, слязоха на Хаитянския бряг; при появата му една стара магьосница прекъсна внезапно церемонията вуду, накара да замлъкнат певците и да престанат да играят танцьорите. Тя се хвърли в краката му и заповяда на другите да сторят същото, защото, както твърдеше тя пресекливо на живописния си френски на негърка, родена на африканския бряг, белият човек, гърбав и риж, който току-що бе проникнал в колибата й, бе самото превъплъщение на сина на богинята Елегба, такава, каквато й се явяваше всяка нощ, щом наркотиците я потопяха в дълбок транс.
Той избяга оттам и от обожанието на хаитяните, но години по-късно, един от тях, по-малко хистеричен, макар и все така убеден в истинността на вярванията си, го запозна с дълбоката тайнственост на една вяра, вече стара, в Дахомей по времето, когато дърводелецът-евреин проповядваше на брега на езерото Тибериадес и възхваляваше съществуването на „живите мъртъвци“, които посветеният в тайната можеше да върне към живота със съгласието на Елегба, за да ги превърне в роби, които да се подчиняват на най-съкровените му желания.
— Отиващите в ада нямат никакви права — твърдеше негърът. — Нито дори на собствена смърт и затова Елегба ги дава за роби на онези, които й засвидетелстват безграничната си любов. Ако един ден твоето послушание и самопожертвувателност й се понравят достатъчно, тя ще ти прати един „жив мъртвец“, един зомби, за да ти бъде роб на този и на другия свят.
— А не може ли Елегба да ми даде ново тяло и ново лице?…
Старият негър — забравил бе името му, нещо като Месине или Месрине — обмислеше дълго отговора си, вероятно ровейки в най-далечните си спомени.
— Един ден — рече той накрая, макар и да не беше съвсем сигурен в себе си — някаква девойка се влюбила в бял човек и помолила Елегба също да я превърне в бяла. Толкова дълго я молила и толкова петли принесла в жертва, че богинята се вслушала в молбите й, и тя се оженила за любимия, който я отвел във Франция, без да знае за истинския й произход. Но озовала се вече там, след двегодишно щастие, момичето родило дете, същото като неговия дядо негър, здраво и силно, и пак през тази нощ съпругът й, мислейки, че го е измамила с някой роб, заповядал да я убият. След като умряла, тя отново се превърнала в негърка, но там във Франция, изглежда, никой не разбирал от вълшебствата и магиите на Елегба и побързали да кажат, че е болна от чума, поради което изгорили трупа й… заедно с този на сина й — негърът повдигна рамене като фаталист. — Може да имаш и по-голям късмет — завърши той.